20160304.ctkojonzoo

Близо четири десетилетия смъртта на Людмила Живкова продължава да вълнува българите

21 юли 2017

Людмила Живкова умира на 21 юли 1981 г. Медицинската експертиза тогава е категорична – мозъчен кръвоизлив.
Сред народа, обаче, веднага тръгват слухове, че тя „не била добре с главата” още след катастрофата през 73-та; че някакъв махатма в Индия – руски шпионин е сложил „нещо” смъртоносно в тюрбана й; че са я отровили, защото пречи на отношенията ни със Съветския съюз,.. и прочее догадки, кореспондиращи по-скоро с клюките, отколкото с фактите.

А фактите остават скрити зад партийната „желязна завеса”. Всъщност, и до днес. Въпреки че много от приближените до нея и баща й проговориха след Десети ноември, припомня ни dir.bg.

Слуховете имат тази способност, да стъпват и върху откъслечни факти, и по този начин да изглеждат по-достоверни. Такъв е случаят и със смъртта на Людмила Живкова. Примерно, много от бившите приближени на Тодор Живков твърдят, че Людмила е била привикана от Юрий Андропов, и в онзи разговор на четири очи той й бил потърсил сметка за залитанията й към Запада, за сметка на СССР. Всичко това била споделила самата Людмила с баща си – била се върнала у нас „съсипана от разговора”.

Този слух става повод по-късно мнозина да свързват тайнствената й смърт с митовете за „онзи” разговор.

Според спомените на бившия зам.-шеф на УБО – ген. Бончо Бончев, Людмила и баща й често се карали по темата отношения със Запада. Ген. Бончев казва в едно интервю, че Людмила се е самоубила със сънотворни във вилата в Бояна, където е намерена удавена във ваната. Хаповете, според него, й бил купил шофьорът й – намерили опаковката от тях – празна?!? – Това е една от версиите.

Друга версия допълнително я „драматизира”, като дори вкарва диалог между Тодор Живков и Леонид Брежнев – как Живков бил попитал: „Защо убихте дъщеря ми?”, а Брежнев бил отговорил: „Беше наложително!..”

Близо четири десетилетия смъртта на Людмила Живкова продължава да вълнува българите. Не само защото митовете са я превърнали в мистерия, а защото с годините осъзнахме нещо важно – че Людмила Живкова бе личност. Личност, изпреварила времето и соц средата в много отношения. Сякаш преосмислихме нейната значимост – за културата на страната ни, за авторитета на България в модерния свят.

Наричаха я „ужасното дете” на соца, но днес това е комплимент. Дори най-върлите антиживковисти признават, че Людмила бе „различна” от цялото му обкръжение /с малки изключения/, че тя бе патриот и интелектуалка по природа. Няма друг като нея в по-новата история на България, който да е използвал властта си не за собствена облага, а за издигане имиджа на България като културна страна.

Людмила Живкова бе космополит, който следва каузи. Тя неспирно и фанатично работеше за отварянето на България към света. Мнозина, които са я познавали по-отблизо, разказват за нейното себеотдаване въпреки лошото й здравословно състояние; за всеотдайната й грижа към творците и творчеството. Удивлявала е всички с невероятната си целенасоченост и дисциплина.

В същото време не е била някакъв „сухар”, обратното – описват я като забавна в компания – една истински еманципирана жена, изпреварила времето си и строя, в който живеехме.

Това е и основната причина за неприязънта, която са изпитвали към нея повечето ласкатели около баща й. А това, което я е спасявало от директните им удари, е че е дъщерята на Първия.

Версията, че може да е убита, се поражда именно от такива разсъждения. Факт е, че смъртта на Людмила нанася огромен душевен удар върху Живков. Близките й приятели, сред които са много от най-значимите български творци, много пъти са казвали, че Людмила е предусещала Края си?… Дали защото е била езотеричка, или по други причини?!

Що се отнася до увлечението й по Източната философия и мистика, то тя никога не е криела това приживе. Но и за това се искаше смелост навремето. Людмила е била е близка с Ванга, но пророчицата „не видяла” смъртта й. Това също е подклаждало съмнението, че „има нещо мистериозно” в Края на дъщерята на Живков? Известно е, че двете с Ванга стават много близки още след катастрофата на Людмила през 1973 г. Но когато съобщават на Ванга, че Людмила е мъртва, пророчицата припада.

По-късно Ванга ще признае, че не е „видяла” смъртта й, и че Людмила, за разлика от много жени, никога не я питала за личния си живот, а „какво ще стане с България”? Когато Ванга за пръв път казва това, Людмила отдавна е покойница, а строят в България не е във властта на Живкови. Така че можем да приемем думите на пророчицата не само като истинни, но и като нравствена оценка за личността на Людмила Живкова.

Ето какво разказва за дъщерята на Живков Богомил Райнов:

„Наричаха я ненормална, сиреч луда. А тя беше нещо съвсем друго. Тя беше аномалия – истински, нормален човек, попаднал в едно ненормално общество. Людмила бе блеснала като малка светлинка сред сивата дрезгавина на онова мразовито време. Един неразумно подранил бледен и мимолетен лъч, предвестник на някакво далечно и несигурно развиделяване”. Ако трябва да „преведем” казаното, то смисълът му със сигурност потвърждава максимата, че „никой не е пророк в собствената си родина”. И Людмила Живкова не беше. Макар да имаше самосъзнанието, че изпълнява мисия, заради която ще дойде ден, в който да мислим за нея „като за огън”. Навремето това остана недооценено. Не отчетохме като неин принос нито тържествата за 1300-годишнината от основаването на българската държава, нито Асамблеята „Знаме на мира”, нито внушителната сграда на НДК, нито това, че благодарение на нея видяхме „Джокондата” на Леонардо, а на Запад видяха нашето тракийско съкровище!..

Мнозинството българи отказваха да видят „светлинката”, за която говори Богомил Райнов. Новите властници – т.нар. демократи, не само не оцениха приноса й, но с лека ръка направо закриха „Знаме на мира”, преименуваха фондация „Людмила Живкова” на „Кирил и Методий” и изключиха Евгения и Владимир Живкови като членове на фондацията, въпреки че те бяха и нейни учредители.

Ето какво разказва за последните дни на майка си Евгения Живкова:

„Майка ми имаше много натоварена програма заради честването на 1300-годишнината на България. Тя провеждаше десетки срещи – и вътре, и вън от страната. През януари 1981 г. беше в СССР, в Германия, Индия и Мексико. В Делхи откри изложбата „Тракийското изкуство по българските земи”. Веднага след това отлетя за Мексико, за да представи експозицията „Средновековна България – изкуство и цивилизация”. През юни участва в международна среща за работата с деца…

Майка ми много държеше сънародниците ни по света да работят за националната ни култура. В Лондон заедно ходихме на гости в дома на Петър Увалиев, с когото разговаряха дълго. Беше близка с Дечко Узунов, със Златю Бояджиев, със Светлин Русев и художничката Дора Бонева… Възхищаваше се на Христо Христов, на скулпторите Величко Минеков и Крум Дамянов. Дълбоко уважаваше Николай Рьорих, Светослав Рьорих, познаваше и беше в близки отношения с личности от световен мащаб”, казва Евгения Живкова. Тя никога не позволи паметта на майка й да бъде опетнена с версии от рода на „убийство” и „самоубийство”, и през всичките години до днес, не пропускаше да демонстрира раздразнението си от хората, които ги прокарват като „близки приятели”.

Покойният журналист Крум Благов бе автор на две книги за най-големите атентати в българската история. Любопитното е, че сред тях, той постави и смъртта на Людмила. Във втората си книга Крум Благов разви версия, която по същество бе „нов прочит” не само на първата му книга, но изобщо на събитията във фаталната нощ на 21 юли 1981 г.

Благов поясни, че разследването му се базира на свидетелски показания, дадени доста по-късно след смъртта на Людмила – в по-ново време и обясни защо преди това е било невъзможно: „Някога ДС беше една огромна организация, пълна с некадърници, която фабрикуваше „злодеи” и „герои”, за да оправдае съществуването си. Още пазят куршума, с който се е самоубил ген. Кашев, смъртният му акт е фалшифициран – пише „инфаркт”… Смъртта на Людмила е била тема табу, подробностите, около която можеха да се научат едва днес – в едно друго време”, казва журналистът в едно интервю.

Неговото убеждение за смъртта на Людмила се формулира с едно изречение: „Людмила Живкова се е удавила след припадък!” Ето как журналистът мотивираше твърдението си: „Разговарях с патоанатома Сивчо Сивчев, който е направил аутопсията на Людмила, намерих и шофьора й в едно софийско село, разговарях с много хора… Натъкнах се на много незаконосъобразни действия… Например, протоколът от аутопсията й е подписан от акад. Малеев – член на семейството, роднина, неин вуйчо. Викат го чак от Италия, за да дойде. Преди това държат трупа няколко часа – тя е мъртва, а те говорят, че я „реанимират”. Самият шеф на Съдебна медицина – Попвасилев , също е пускал такива неверни слухове. Когато започнах разследването си, трябваше да избера на кого да вярвам. Избрах шофьора.

Людмила въобще не е летяла до Евксиноград, както се твърдеше. И двамата с Живков са били в Боровец. Той й предлага да обядват заедно, тя отказва и тръгва към София. Когато пристига в Бояна, праща шофьора и бодигарда да купят нещо. Те се връщат и чакат в портиерната. Там научават, че Людмила е намерена от камериерката удавена във ваната. Вероятно е получила припадък – тя е имала такива припадъци след катастрофата, но са ги овладявали. Имала е пластинка на черепната кутия. Версията за удавянето потвърди и проф. Сивчев. Аз съм убеден, че Людмила не е била отровена, или убита, както твърдеше Петър Христозов”, казваше приживе Крум Благов.

В същото интервю той отрича като достоверни и твърденията на медсестрата на Живков Ани Младенова, която казваше, че Людмила се е „нагълтала с хапчета”. Журналистът каза още, че Младенова нито веднъж не се съгласила да се срещне с него?… Благов неслучайно дава за пример и как са искали да прикрият самоубийството на ген. Кашев. Защо: Самоубийството на генерала е неудобно – с него тръгват слухове за причината – а именно, че генералът се е самоубил, понеже Живков снел доверието си от него, задето „не опазил” дъщеря му. Жива провокация дали не е убита Людмила?..

В много голяма степен с версията на Благов, че Людмила Живкова се е удавила, след като е припаднала във ваната, кореспондира разказът на близкия приятел на Людмила – ексдипломатът Богомил Герасимов. Както стана ясно от думите на Жени Живкова, малко преди да почине, майка й е била в Мексико. Именно там Герасимов става свидетел на болестното състояние на Людмила Живкова. Тя била инициатор на грандиозни тържества по повод 1300-годишнината на България, близка е с тогавашният мексикански президент – Хосе Лопес Портильо, и при цялата тази подготовка, всъщност… Живкова не присъства на нито едно от мероприятията?!?

Герасимов разказва: „Мила беше в такова халюциногенно състояние, че не можа да присъства на тези тържества. Има кадри от тези тържества и всеки, който ги изгледа, ще разбере, че не лъжа. От нас – хората, които я чакахме на летището, скриха че тя е била зле още в самолета – тя не бе в състояние дори да слезе от самолета. А на нас ни обясниха, че уж тръгнала разстроена – научила за големи финансови злоупотреби покрай тържествата от страна на нейни доверени хора и много се разочаровала. Ей-такива неща ни казаха, за да ни отклонят вниманието от действителната причина за състоянието й. Не вярвам във версията „ самоубийство”.

Людмила бе посветила живота си на една кауза – такъв човек не иска да умре, не се самоубива. Смятам, че просто е взела нещо, за да се ободри, когато е разбрала, че не е в кондиция, но то й е подействало с обратен ефект. Ако сте чели Кастанеда, сигурно сте осведомени, че по онези места – в Латинска Америка – се говори много за „мескалито” – индианците го правят от кактус и от гъба. Мила е била уморена. Връща се от Индия и след 4 часа трябва да лети за Мексико. Това е голямо натоварване. Възможно е да е приела нещо от рода на „мескалито”-то. Защото тя в продължение на няколко дни в Мексико не „виждаше” и не „чуваше”. Излезе от това състояние чак след официалното честване и пътуването ни до Пуебла. Наложи се без нея да открием улица, на името на София. Вестниците у нас пишеха друго… Истината е, че Людмила се пробуди след няколко дни. Изненадах се като я видях в коридора с шапка на главата, бодро да ме пита: „Няма ли да откриваме изложбата?” – „Открихме я вчера!..”, казах. Получи се неловко…”

В книгата си „Дипломация в зоната на кактуса” Герасимов е озаглавил една от главите „Мислете за мен като за Агни” – перифраза на станалата символична фраза в памет на Людмила Живкова: „Мислете за мен като за огън”. Авторът обяснява перифразата й така: „Людмила следваше източни ритуали, беше аскет и се преуморяваше твърде много. Беше посветена в индуизма и Бялото братство. Но тя често беше объркана, защото имаше лоши съветници, с претенциите на гурута”, заключава Герасимов.

В едно по-късно интервю, определя смъртта на Людмила като „самоубийство-убийство”. В това не влага нищо буквално, а просто се опитва да изрази съвкупността от причини, довели до Края на Людмила: от една страна – влошеното й здраве, от друга – сложните и противоречиви процеси в нея, провокирани от постоянното й себенадмогване и усилията й да удържи на натиска отвън. Средата е била недружелюбна към нея – подмолно са й пречели дори най-приближените на баща й. Тя е съзнавала, че трябва да бъде силна, за да постига целите си, но здравето й и постоянното напрежение, са я „предали”.

Ако сте харесали сайта ни, станете наш приятел във Facebook, за да получавате винаги нова и актуална информация.

Сподели статията в:

Още по темата

Остави своя коментар през Facebook

Публикувайте коментар

Харесвай тази страница :)