Владимир Димитров–Майстора в търсене на нежността

01 февруари 2018

На днешния ден е роден великият маестро Владимир Димитров Майстора. Наричаме го най-българския художник. В неговите моми, в жътварките и мадоните, в маковете и ябълките, търсим „миниатюрния“ портрет на България. И досега онемяваме пред скромността на този изключителен талант, подписвал се с едва ли не подигравателното прозвище „рисувач“, което навярно никой съвременен художник не би добавил към името си. На преклонна възраст Майстора споделя: Едва стигнах до скиците, и животът си отиде… Трябват два живота, за да се дойде до истинското овладяване на занаята…

Да се върнем обаче към началото, когато на 1 февруари 1882 г. в кюстендилското село Фролош се ражда Владимир Димитров. Един от най-самобитните български художници. В Кюстендил Майстора, както ще го нарекат по-късно, завършва прогимназия, но едва 14-годишен отива в София. За да изкара насъщния, работи като помощник ханджия. Момчето обаче се разболява от коремен тиф и се връща у дома ни жив, ни умрял. Но съдбата била предопределила друго. Бъдещият художник оживява и се хваща на работа като бояджия. Така попада в окръжния съд, където изявява калиграфските си умения съвсем случайно и го назначават за писар. В свободното си време Майстора започва да скицира разсилния, другите писари, адвокатите, подсъдимите. Рисувал и пейзажи от околностите на града. Талантът му не остава незабелязан и през 1903 г. открива първата си изложба в кюстендилското педагогическо училище. Към спечелените пари от продажбите прибавили и доброволно събрани суми и така го подпомогнали да замине за София,  където постъпил в Художественото индустриално училище в класа на Иван Мърквичка. Сред учителите му са имена като Петко Клисуров, Жеко Спиридонов и Антон Митов.  Още в студентските си години Владимир Димитров създава завършени художствени произведения, печели конкурси и получава прозвището Майстора. От неговите съвременници най-точно изразената оценката излиза от критика Чавдар Мутафов: Ето живописецът! Истинският живописец, най-големият, който има нашето изкуство… Владимир Димитров-Майстора носи в себе си душата на някогашните нимайстори, на цяло едно минало и сигурно на цяло едно бъдеще. Силно влияние за формиране на художника са оказали философските възгледи на Толстой. Те са в основата и на нравствената му позиция по отношение на войната. По време на Балканската и на Първата световна война Майстора е военен художник в състава на Рилската дивизия на българската армия и в редица картини отразява живота на фронта – Ранени, По Беласица, Инвалиди, На фронта на р. Струма, В гр. Скопие 1916, Завръщане от фронта.

Художникът-хуманист не изобразява драматичните сцени, изпълнени с ненавист и ожесточение. Търси да покаже изтощителните преходи и краткотрайните почивки,  когато човек се отдава на скръбта по дома и родината. Но остава чужд на политическите настроения на голяма част от тогавашната българска интелигенция…  След войните Майстора се отдава изцяло на изкуството и се утвърждава като художник, отхвърлящ академизма в изобразителното изкуство. През 1922 г. Майстора открива първата си изложба в Царския манеж и бързо се превръща в културното събитие на София.

Със събраните пари заминава за Италия по покана на художника Борис Георгиев.  Отначало за да припечелва нещо,  майстора прави портрети на чиновниците в българската легация. После рисува из Рим и през март 1923 г. излага 21 рисунки на изложбата на римските художници. Остава поразен от големите италиански майстори и когато се връща, с горчивина казва: „Нищо не работя и нищо не съм работил. Идете в Италия и ще ме разберете!“

Докато се ровех из архивите и из написаното за Майстора, попадах и на спомени на негови съвременници на тези, които са го познавали отблизо. Те обогатят по-емоционално образа на Владимир Димитров-Майстора. И досега си спомням  летните ваканции, които винаги прекарвах при вуйчо си в Шишковци – пише неговата племенница Емилия Паскалева. – „Всеки ден още в тъмно той тръгваше към полето с триножника, с дървените кутии с бои и няколко четки. Облечен беше в най-обикновена престилка, изпоцапана с боя…Трудно е да се каже какво най-много го привличаше в природата. Но винаги търсеше в нея нежността… Откриваше я на неочаквани места, но много често в цветята и преди всичко в маковете. Цял живот не престана да ги рисува и дори казваше, че е научил всички начини, по които цветовете се нареждат около тичинките...

Известно е, че в живота на Майстора не е имало по-голяма страст от рисуването. Това осмисля цялото му съществуване, но… той имаше и още едно силно увлечение. Свиреше на тамбура. И много обичаше да пее – особено народни песни. Това като че ли беше втората му наслада след рисуването. Васил Стоилов, друг наш голям майстор на четката, близък приятел и почитател на Майстора, е оставил спомените си в ръкопис. „Всичко у него не беше като у другите; неговите навици, начин на живот, желанията му, нешлифованият кюстендилски диалект, облеклото и походката, лаконичният и точен отговор на всеки зададен му въпрос…“. В спомените на Стоилов са съхранени и голяма част от разказите за това как Майстора създавал своите картини. „Обикновено моделът най-напред рисувам, па подире диря най-хубавия фон в градината. Ако е майка с дете, бързам да свърша с детето до обяд, па после с майката. С почивки. Детето вика: „Айде стига.“ Додеяло му. Големо тегло. Плащах 40 лева на ден.  Затова бързах. Към смрачаване започвах природата. Леснотия, ама вятър и мъгла да няма. Обикновено гледах да свърша главата за един ден; ако моделът има да позира и с ръце – тогава продължавах и на другия ден…Обикновено виках другарки на момите,  които рисувах, да се разговарят, когато едната позира, та да бъде будна. Вземах по някой път и аз участие в разговорите, но ако говоря бърка се на работата… Един ден в Шишковци рисувах селяни, – продължава изповедта на Майстора. – Държат грозде в ръцете си. Понеже времето беше усилно и маранята задушаваше, дадох прочивка на моделите и облегнах картината върху дувара на двора. Гроздето беше докарано по форма и тон. Ние се разприказвахме за това-онова, време да мине. Неочаквано за всички ни, току се чу откъм дувара нещо като трак, трак, трак… Кога се обърнахме, що да видим: кокошките кълват гроздето в картината. Беля работа! Тогава рекох на селяните: „Барем кокошките можем да излъжем.“ Накрая в спомените си Васил Стоилов е записал: За Майстора живописната творба непременно трябва да отразява вечния живот: това беше лайтмотивът на всяка негова мисъл и заключителен акорд на философските му размисли за изкуството…

Автор: Дора Ангелова