Вместо малко захар – малко мъдрост

07 август 2014

Не спадам към щастливите хора. Към позитивистите – да, но не и към щастливите.
Щастието на тази земя и в този живот е запазено само за неколцина – богоизбрани късметлии. И въпреки това всеки от нас го очаква, стреми се към него, мисли и се измъчва в преследването му.  Защото вярва, че го има и го счита за възможно.  Та и аз така… Библиотеката ми е препълнена със книги за щастието. В страха си да не го изпусна, съм накупувала цял куп – Щастието е цел, В търсене на щастието, Ловци на щастие, Къде е щастието, Да се научим да бъдем щастливи… и много други. Все едни и същи. Признавам си дори, че половината не съм ги чела, а другите – започнати и оставени от скука и страх, че не съм открила и в тях щастието…
Но всички те в ред ми обясняват, че щастието се спотайвало някъде дълбоко вътре в мен.  След като не съм щастлива, значи не съм се заровила достатъчно в самата себе си, не познавам собствената си душа. Така излиза, ама аз не вярвам. Знам се. Не е това. Скрито стои някъде то, моето щастие. Чака ме.
Аз чувствам, че щастието  не се намира в мен, а е някъде там, извън мен.  Изглежда чертата между вътре в мен и извън мен е размита…или просто тези два аспекта вървят ръка за ръка… Не, няма да чета никакви книги повече. Нито ще мисля. То ще ме намери. Знам – щастието  ме чака зад някой ъгъл и когато неволно премина покрай него, ще ме сграбчи и няма да ме пусне. Предпочитам да вярвам в това.