hope_by_iskander1989-d5rtxuw

В часа на политическата мъгла, но и след това

10 ноември 2017

Надявам се, че всички почитатели на Яворов, между които се нареждам и аз, ще ми простят за тази директна заемка от заглавието на едно от неговите най-прекрасни стихотворения. Но, тя има има своето обяснение. Защото онази малка къщичка на ул. „Г. С. Раковски“, в която е живял поетът е един своеобразен символ. Символ на „мъглата“, в която живеем през последните 28 години. За това време никой от управляващите не се погрижи за нея. Защото каква е ползата от мъртвите поети за политиците? Никаква! Те вече не могат да славят… 

Докато този повече от четвърт век преминаваше покрай нас, ние бяхме като онова момиче Златка. Бързам с едно пояснение за родените в годините на демокрацията – не, не става въпрос нито за Русата, нито за Черната Златка. А за Златка, златното момиче. То седяло на брега на една река и чакало да се сменят нейните цветове. Така и ние седяхме на брега на времето и покрай нас се сменяха цветове. Но не на реката, а на управляващите ни партии. Няма да се спирам на никоя от тях. И знаете ли защо? Защото никоя от тях не ми е присърце. Но си спомням как започна всичко…

На днешната дата, точно преди 28 години, беше привечер. Пътувайки в тролея, дочух две жени, които шепнешком (а как иначе?) обсъждаха, че Тодор Живков вече не е на власт. Чак не ми се вярваше! Веднага слязох и от първия уличен телефон се обадих вкъщи. Майка ми потвърди новината. Не само семейството ми и моите приятели я посрещнахме с възторг. Мисля си, че (почти) цяла България ликуваше. Защото тази вест носеше надежда. Надежда, че най-сетне и ние ще заживеем по онзи начин – по начина, по който живееха хората отвъд „Желязната завеса“. За любителите на историята ще уточня, че „Желязна завеса“ е израз, използван за първи път от Йозеф Гьобелс и популяризиран от Уинстън Чърчил, който описва границата, която символично, идеологически и физически разделя Европа на две отделни зони от края на Втората световна война до края на Студената война, приблизително в периода от 1945 до 1990.

А всъщност, преди 28 години, точно на 10 ноември започна мъглата. Не, аз не съм от хората, които с носталгия си спомнят за времето на социализЪма. Опазил ме Бог! Просто разсъждавам…

Тази мъгла също сменяше своите цветове, но си оставаше все същото атмосферно явление, в което ни се налагаше да живеем. Политиците я използваха умело. Чрез нея замъгляваха съзнанието ни, защото хора с такова съзнание се управляват по-лесно. И вземаха уроци по предизборни обещания от злата фея Фата Моргана, която показвала примамливи миражи на заблудените пътници в пустинята, за да може след като ги заблуди да им се надсмее жестоко. Те също ни показваха миражи отвъд мъглата – за достоен и нормален живот, а ние, макар да виждахме, че цветовете на реката се сменят, но тя пак си остава същата, се гмурвахме в нея, за да стигнем до другия бряг. И, всеки път, като онази Златка от приказката, се оцветявахме – било в синьо, било в червено, било в зелено, било в някой друг цвят. И също като нея, после не можехме да се изчистим от боята изцяло… А нали знаете какво се получава когато смесите всички възможни цветове? Черно и мрачно! Така стана и с нас – ние също почерняхме… Или, поне, почерняха душите ни!

Някои избраха да избягат от мъглата. Далече, далече… И на толкова много километри от тук си припяват със сълзи в очите „Я кажи ми, облаче ле бяло“… Не знам дали са щастливи! Все пак, дървото има нужда от корени. Но ако са успели да се „ашладисат“ на чуждо място – мога само да се радвам за тях!

Опитвам се да намеря и положителните страни на мъглата, в която живяхме, за да не ме обвините в черногледство! Опитвам се, но нещо не успявам. Защото се замислям за опустелите села, за нищетата, в която живеят родителите ни, за фалитите на банките, за опропастеното образование (за справка – Ханко Брат), за безсърдечното здравеопазване, за клошарите, за… Ох, хайде да спра, че списъкът е не само тъжен, но и безкраен! Но ако онази Златка е нямала друг изход, а е трябвало да се подчинява на старицата, която я е потопявала почти насила в реката, ние имаме! Можем просто да станем от брега на реката и да забравим за мъглата. Защото (ще си открадна един лозунг от началото на „демократичния“ процес): „28 години мъгла стигат! Времето е наше!“ Или – поне би трябвало да е така, защото иначе ще си останем белите мишки на експеримента с реката и мъглата…

А, иначе, Яворов го е написал достатъчно ясно: „Деца, боя се зарад вас.“ А аз си позволявам да допълня: „В часа на (не само) синята мъгла, но и след това…“

текст: Марио Трифонов
снимка: iskander1989.deviantart.com

Ако сте харесали сайта ни, станете наш приятел във Facebook, за да получавате винаги нова и актуална информация.

Сподели статията в:

Още по темата

Остави своя коментар през Facebook

Публикувайте коментар

Харесвай тази страница :)