Докато времето е пари, животът ще е назаем. Стратиево време

20 септември 2016

„- Ох, нещо ми е паднало достойнството…
- Паднало й било достойнството! Ами че, наведи се да си го вземеш!“

Какво ли искам да ви кажа с тази моя интерпретация на култовата реплика от филма „Оркестър без име”… Казването вече няма никаква стойност. Навеждаме се за всичко друго, но не и за да си вдигнем достойнството. Построихме държава с един единствен изход – Терминал 2, през който си тръгват българските таланти. Гошето разхожда пудели на заможни западняци, Велко свири в мюнхенски подлез, Фипо е жиголо на богата дърта германка, а Павката се е сврял в разполовен от катастрофа автобус „Мерцедес” в едно автомобилно гробище в Ханау и мечтае да отвори свой сервиз.

Станислав Стратиев си отиде на днешния ден, през 2000 г., без да доживее да види своя „Оркестър без име 2” филмиран. Отидоха си без време и Димитър Манчев (Миташки), и Велко Кънев. Не им достигна време – стратиево време – време не за пари, а за послания. Най-добре са Ре-ни-та-та. И в България, и в Германия. Ренитата винаги се уреждат, защото нямат талант. Когато нямаш нищо отвътре, трябва да използваш опаковката си, лъскавия целофан.

- Не ни обичат нас тука – казва Гошето на Велко, когато се срещат случайно в подлеза в Мюнхен. – Не обичат чужденците…
- Чужденците, Гоше, ги обичат само в България. Никъде другаде. – отговаря му Велко.*

Дали българинът държи на нощното си шкафче двата тома със съчиненията на Станислав Стратиев? Съмнявам се. Кенефът му е на двора, музиката – в кръчмата, а литературата – във Фейсбук. Стратиево време или стратиево безвремие. Нищо не се е променило от времето на „Оркестър без име”.

„Ние сме страна на самураи.
Самураите на Балканите.
Най-напред бяхме белгийците на Балканите, след това прусаците на Балканите, а сега сме самураите.
Може би един ден ще бъдем българите на Балканите.
Като истински самураи и ние не работим нищо.
Предпочитаме през цялото време да се бием.
Българският самурай се бие само в гърдите.
И се размножава чрез делене.
И противопоставяне.
Той дава не обет, а обед за служба.
Българският самурай е верен не на дадената дума, а на този, който дава думата.
Той е винаги от страната на изгряващото слънце.
И никога от страната на залязващото.
Конят на българския самурай е троянски, любимото му оръжие е чадър, а ветрилото му прави априлски вятър.
Той никога не употребява меча си – пази го за музея на революционното движение. Българският самурай вярва не в кармата, а в казармата.
Кимоното на българския самурай преди беше от шаяк, а сега е от американ. Българският самурай прави харакири на съседа си.
Той обича не „хайку“, а хайки.
Дори когато е с джапанки, българският самурай е бос.
Българският самурай не бръсне никого. Даже главата си.
И яде лястовичите гнезда заедно с лястовиците.
Българският самурай винаги се смее последен.
И се познава и под съдран чул.
Той е прав, дори когато е легнал.
Любимото му изкуство е бойното.
Когато чуе думата „култура“, българският самурай се хваща не за пистолета, а за бюджета.
И съкращава сумата.
В предизборната си програма той обещава да превърне дори плачещите върби в смеещи се.
И Черно море в Бяло.
Паунът на българския самурай е едноцветен.
Българският самурай е екологически чист, политически активен, социално слаб и сексуално силен.
Той не гори, но поддържа горенето.
Не яде треви, но където мине, трева не никне.
Колкото повече сме самураи на Балканите, толкова по-малко ще бъдем българи в Европа.”**

Докато времето е пари, животът ще е назаем. Докато изкуството зависи от субсидии, връзки или олигархични покровители, кенефът ще е на двора. Докато българинът не се наведе да си вдигне достойнството, ще се навежда на чужденците. Докато аз пиша, за да влязат думите ми през едното ви ухо и да излязат през другото, някой български музикант, поет, художник чака самолета си на Терминал 2. Докато сърбате сутрешната си ракия в селската кръчма, някой беден български интелектуалец продава книгите от библиотеката си за левче, за да се нахрани.

Социализмът не си е отишъл. Той е състояние на траен бездуховен комфорт. Пролетариатът преобладава във всичко. Някога се отопляваше с книгите на интелигенцията, днес търка лотарийни билети от Лафка и се бие за евтини банани в Лидл. Кино „Сердика”, където за първи път гледах „Оркестър без име”, ще бъде хотел „Хаят”. Стратиево време. Не, не оставаме, писателю… В България остават само мъртвите. Мир на праха ни.

текст: Лидия Делирадева
снимка: bnr.bg
______________________________________________________________
*”Оркестър без име 2”, „Станислав Стратиев. Избрано. Том 2. Драматургия”, издателска къща „Труд”, 2003 г.
**„Българският самурай”, „Станислав Стратиев. Избрано. Том 1. Белетристика”, издателска къща „Труд”, 2002 г.

Ако сте харесали сайта ни, станете наш приятел във Facebook, за да получавате винаги нова и актуална информация.

Сподели статията в:

Още по темата

Остави своя коментар през Facebook

Публикувайте коментар

Харесвай тази страница :)