nature-3021050_960_720

Драгни Драгнев – „Морето“

10 октомври 2018

Не си го зър­вал досега, момко, не го усе­щаш още… От друго кра­ище на бъл­гар­с­ката земя си…Там се гър­бят скали и хъл­мове, пла­нини и вър­хове… Реки мина­ват и вдиг­неш ли глава, небето в пог­леда се губи… Зиме нашето море лежи в самота, без­мъл­вно, в черуп­ката си, свито като орех в дет­ска шепа…
Виж как те гледа изпод вежди и се мръщи… От най-дълбокото, от коре­ните му изригва и дохожда напор… Сна­гата му раз­д­вижва… Нас­т­ръхва то и с ласки, с гняв се пре­об­ръща… Чуй, вятъ­рът, не друг, а бико­бо­ре­цът небе­сен, свисти и с остри саби сам сър­цето му посича…
Виж плас­то­вете водни, глут­ница осви­ре­пяла… Борич­кат се, реват, пре­мя­тат тъмни гриви, кра­сиви шии чупят… Вели­кан­ски вой и пля­сък… С един замах готов е да раз­къса на брега устата и звер­ски да изт­ръгне сам ръцете и нозете му…
Бре­гът удържа здраво, но и се дава, милият, макар и нокът или педя, или стъпка само…Душата на брега усеща как водата най-накрая ще падне от умора и яростта й ще утихне… Измамно успо­ко­е­ние… Бре­гът се дава, но прим­ката му като бесило е прих­ва­нала морето… Прим­ката няма да се скъса и да пре­даде живота на сушата… Увива се край тялото му тежко, ден и нощ, във вечен плен го носи…
Гле­дай белите коне на морето… Въл­ните гле­дай как пхри­иж­дат на брега, под­го­нени от вятъра… Виж как ни дърпа и при­виква лятос, по туй време, а въл­ните са като тежки сно­пове жито, узрели на небето, в душата на Гос­пода, макар че ти имаш друго око… Мио­рето не стои мирно в черуп­ката си, движи се, люлее се, пее… Широка длан е морето, с ореол, прос­т­ряна за обич и мир­ска любов… Нео­бя­тен взор, отво­рен за към нас, за към света, за към цялата все­лена…
Виж как се над­п­ре­вар­ват белите коне на въл­ните, от вятъра родени в някоя хра­лупа сред водата… Гле­дай как на пясъка поля­гат умо­рени и гер­дани от пяна по камъ­ните раз­пи­ля­ват… Слън­цето се тър­каля по гърба на морето, а морето налива и пълни голя­мата чаша на деня с лазур… И тъй, додето некол­цина стари моряци и рибари го пре­вър­жат за брега по залез…
Лят­ното море на Малка Ски­тия от Оде­сос и Дио­ни­со­по­лис до Бизоне и Тири­зис и от Кария до сели­щата нагоре, до Томис чак…
Да ти кажа още – две морета живеят едно в друго лятос и зиме… Поня кога бесове и бури преп­ли­тат и усук­ват небес­ното си було над водата… Вряз­ват се в утро­бата й, раз­де­лят надве силата и удара на плас­то­вете, които бушу­ват там, под­чи­ня­ват ги на сво­ята воля и кипеж… И да знаеш и пом­ниш, че зим­ното море се вие и извива, вдига люлки на гнева и непо­кор­с­т­вото, понеже чове­кът се отда­ле­чава от очите му, от сър­цето и душата му… Изос­тавя го…
Чове­кът, мом­чето ми, е голя­мата тъга на морето… За моряка, за рибаря плаче душата на зим­ното море… Чове­кът се отд­ръпва и се изп­равя срещу дру­гата при­родва, срещу сушата, да се пре­бори и устои на уда­рите й като сти­хия земна и небесна… Тогава лод­ките лежат обър­нати на и зах­лу­пени на брега като сан­дъци за умре­лите… Мъл­чат и съх­нат, додето се раз­съмне про­летта, додето се завър­нат щър­ке­лите и дру­гите птици… Моря­ците и риба­рите, най-старите мъже, най-алащисаните от сели­щата по брега, също тъй съх­нат и все ровят с очи в голе­мия ста­кан на морето, както е при­ту­лено от облаци и снежни вихри… Тогава лод­ките, ех, мъчно ми е, че кораби и лодки се сблъс­каха на път и потъ­наха при буря… Мъчно ми е… За лод­ките и кора­бите… И за морето…

Драгни Драгнев – „Морето“
снимка: pixabay.com

Ако сте харесали сайта ни, станете наш приятел във Facebook, за да получавате винаги нова и актуална информация.

Сподели статията в:

Още по темата

Остави своя коментар през Facebook

Публикувайте коментар

Харесвай тази страница :)