Zineb

Зайнеб Ал Разуи: В „Шарли” си казвахме, че се обичаме

12 януари 2015

В „Шарли” понякога си казвахме, че се обичаме. Просто така, вместо подпис под професионален мейл, след като сме приключили с наместването на ъглите, калибрирането и детайлите, се е случвало да си кажем между колеги: „обичам ви”. Не съвсем насериозно, но искрено. И безпощадно вярно към днешна дата.

В „Шарли” рядко говорехме сериозно, дори по време на синдикални събрания, когато трябваше да отстояваме интересите на трудещите се пред ръководството, олицетворявано от Шарб. Като например спешната нужда от подмяна на скапаната кафеварка, която никога не работеше. Шарб, който идваше първи и си тръгваше последен, и който си намали заплатата, за да го има „Шарли”, не щеше и да чуе, понеже и бездруго пиеше чай.  Загина и Мустафа. Само преди няколко седмици беше получил френско гражданство. С кабилския си акцент и твърдо „р”, тъкмо той коригираше нашия френски. В понеделниците, когато затваряме броя, той ставаше от бюрото си, само за да се наведе над рамото на някой журналист и да го попита тихичко: „Тук какво точно си искал да кажеш?”. Мустафа знаеше прекрасно граматиката и нюансите на синонимите. В сряда Мустафа бе дошъл в редакцията за корекциите на последния ни извънреден брой. И това му струва живота.

15360-j7m3s3

Симон за щастие оцеля. Беше като подарък от съдбата в тази безкрайна сряда. „Малкият”, нашият уебдизайнер, беше изпаднал в дълбока кома, с перфориран бял дроб, след като тъкмо бе спрял да пуши. И с поражения върху гръбначния мозък. Сега бавно се връща към живота. Но се връща. Надявам се. Беше изтъкнат познавач на алуминия и историята на корсиканската жандармерия, но освен това Симон притежаваше всичко необходимо, за да се впише в екипа ни: неизчерпаемо чувство за хумор и всичкия такт, търпение и любов, за да устои на неуморните хейтъри в социалните мрежи. Отговаряше винаги учтиво и шеговито на смъртните заплахи. Веселяшките статуси във Фейсбук с милиони „лайкове” и остроумните туитове на „Шарли” бяха негова запазена марка.

Така е в „Шарли” – едни идват от алуминиевото производство, други са железничари, парамедици, юристи, психиатри, икономисти… Всички се събират в сряда, „за да видят какво ще надробят за следващия брой”.  За съжаление, терористите са го знаели.

B61D35ZCIAAx9XC

Но в редакцията наминаваха всякакви хора, приятели на „Шарли”. Сред „постоянното присъствие” имаше един бездомник с неописуем вид; един бивш затворник, който си пишеше с Шарб от затвора; идваха всякакви маргинали и шарлатани… И те бяха част от „Шарли”. Свърталището, в което се помещавахме, беше задължителна отбивка за хора, озовали се във Франция без пукнат грош,  блогъри или политически активисти, бягащи от войната или от издадена смъртна присъда.

Tignous-fêteHuma2012

Те ни разказваха историята си, Тинюс им обещаваше да я нарисува, а щом си тръгнеха, умувахме „какво може да се направи за тях”. „Ще видя дали не можем да им издействаме политическо убежище и някаква работа”, ми каза един ден Шарб след поредната среща с тунизийски активисти.

Спомням си как семейство бегълци, без документи, седнали на същата маса, около която загинаха колегите ми, веднъж замръзнаха при вида на оръжието на Франк – полицаят, който отговаряше за охраната на редакцията и патрулираше напред-назад. Като разбраха, че и ние работим под постоянна заплаха, те се почувстваха… като у дома си. Франк също загина в сряда, „ с оръжие в ръка, докато се опитвал да защити екипа”, както ми каза началникът му. Трагично смешно.

Постъпих в „Шарли“ по убеждение, а не с журналистическо CV и засукано мотивационно писмо. През 2011 г., в разгара на Арабската пролет, Силвия, бивша служителка в редакцията, ми се обади да й разкажа за мароканските ми борби. Два дни по-късно обядвах с Шарб и Рис, които ми предложиха да „намина на планьорката в сряда”. За да ме наеме, Люз предложи да си намали заплатата, „за да се вместим в бюджета”. Оттогава Рис всеки път ме пита: „Тази седмица какво те изнерви най-много?”, когато иска да разбере за какво ще пиша. Така е в „Шарли”, нервен вестник, който никога не се взима насериозно. Рис оцеля. Ранен е, но „вече си мърда пръстите”, както ми сподели мой колега. Значи ще може да рисува. Люз също е жив, но се чувстваше неспособен да рисува. Докато не ни изпрати „челото” на следващия брой, трагично смешно. „Шарли” никога не е бил вестник като другите и по фатално стечение на обстоятелства едва ли някога ще бъде.

G._Wolinski_dédicaçant_à_la_fête_de_l'Huma_2007-02

Екипът ни бе повален с калашников заради дързостта да осмеем исляма. Преди стаята ни за планьорки, пропита с майтапи и кикот и облицована с рисунки, да се превърне в кървава баня, сме заплашвани хиляди пъти със смърт. Другите го знаеха, въпреки това ни мразеха и одумваха. Трябваха 12 трупа, за да доживее „Шарли” разбиране. В това число Уолински, Оноре и Кабу, три символични фигури на френската култура, които си заминаха. Що се отнася до Бернар Марис и психоаналитичката-хроникьорка Елза Кайа, те никога не бяха рисували никого и не ги беше грижа нито за Мохамед, нито за Папата.

FRANCE-MEDIA-CHARLIE HEBDO

А Шарб бе приел „Шарли” за свой кръст, вяра и мисия. Живееше единствено за вестника. Отчаяно чукаше на всички врати, дори на тази на Оланд, за да предотврати неминуемото изчезване на „Шарли”. Парите все не стигаха. „Чувствам се като досадник”, рече ми той веднъж преди месец, докато обядвахме заедно. Шарб беше угнетен от мисълта, че вестникът ще загине и бе забравил за себе си, макар да бе поставен под охрана от 2012г.

Ех, де да беше тук, скъпи Шарб, да видиш площад „Република” почернял от просълзени хора с твоя портрет, потънали в молитвено мълчание! Де да можеше да ги видиш! Да доживееш деня, в който предложения за помощ прииждат отвред, за да може вестникът ни да живее. На всяка цена.

Превод: Калина Симеонова и Иво Христов
Le Monde

Ако сте харесали сайта ни, станете наш приятел във Facebook, за да получавате винаги нова и актуална информация.

Сподели статията в:

Още по темата

Остави своя коментар през Facebook

Публикувайте коментар

Харесвай тази страница :)