Росица Миланова - учителка в Земенската гимназия

Изповед на една учителка любима…

16 септември 2019

Росица Миланова е дългогодишен учител в Земенската гимназия и любимка на поколения завршили учебното заведение. По повод честванията на 150 години Просветно дело в Земен, тя написва своите думи за юбилейния училищен вестник, които трогват и вълнуват така, както само една истинска дама и учител може да предизвика.

„Ще споделя как станах учител в училището в Земен и 25 години живях с неговите успехи, неуспехи, трудности и щастливи дни.  През 1955 г. завърших седми клас в III то основно училище в гр. Кюстендил. Предстоеше ми да реша къде да продължа образованието си. Дълбоко в мечтите си се виждах като учителка или геолог. Реших да опитам късмета си в средно педагогическо училище за начални учители в гр. София и бях приета. Радвах се аз,  радваха се и родителите ми,въпреки, че знаеха, че с малките си работнически заплати и грижите за другите ми две сестри ще им бъде трудно.

В първите дни в училище след часовете се отбих в училищната библиотека и библиотекарката ми препоръча наскоро излязлата от печат книга „На живот и смърт”. В биографичната справка за автора и разбрах, че е роден и живял до студентските си години в село от нашия край Блатешница близо до Земен и е учел в Кюстендил. Стана ми интересно. А после когато в началото на книгата разбрах, че главната героиня се казва Росинка Енева и е учителка силно се заинтересувах от съдържанието на книгата и развоя на събитията. Забравих за утрешните уроци и настървено я зачетох. Четох цял ден и през нощта като подминавах някои страници. На сутринта стигнах до края и отидох неподготвена на училище, имах късмет! Не ме изпитаха! Това, като, че беше някакво предопределение на съдбата. Завърших училището и ме назначиха за дружинен ръководител в IV то основно училище в родния ми град. Това беще училището в циганския квартал. Децата (ромчета) като всички деца бяха весели и добри. Обикнах ги. Заложих в работата си любовта им към музиката  и танците. Организирах танцов състав и хор. Усилията ми бяха възнаградени. На окръжен преглед за художествена самодейност бяха класирани на второ място, а на мен ми беше предложено да отида на двумесечен курс на обучение като дружинен ръководител в ЦИУУ. Съдба!

Там по същото време на курс по руски език беше Васил Миланов, който ме хареса от пръв поглед. Запознахме се. Оказа се, че той е директор на прогимназията в с. Блатешница. Спомних си за автора на книгата. Той лично го познаваше. Говорихме за книгата и станахме близки. След завършване на курса дойде няколко пъти да се срещнем в Кюстендил и на 15 април същата 1962 г. ме заведе като булка в с. Блатешница. Предстоеше ни да устроим  семейството си на едно и също място. За новата 62/63 учебна година се откри работно място за учител по математика в с. Блатешница. Не се поколебах и за миг да напусна града и градското училище. Кандидатствах и бях назначена.
Започна учителският ми живот в с. Блатешница. Беше приятно, но и трудно. Спомних си химна на училището в София и един негов рефрен: Ех волна учителска младост, пълни с огън сърца, на село ни чакат другари –весели мили деца. Записах задочно училище в институт за прогимназиални учители със специалност математика и физика. А после дойдоха и децата ни Мая беше на 7 месеца когато започнах следването, а Георги на 6 месеца когато го завърших за трите години на следването.По късно се роди и Румен. Междувременно Васко беше задочник в Софийския университет във факултета по руска филология. Завърши и той. Но на село учителят беше в центъра на културната дейност.  Решихме да построим недовършената сграда за фурна в читалището. С много труд стана. Младите хора участваха с желание в проявите там. Водехме учениците на театрални постановки на гостуващите театрални състави от гр. Кюстендил и Перник в Земен. Това бяха празници за учениците и отговорности за нас. Организирахме самодеен театрален състав, фолклорни певчески групи, като тази на възрастните жени участва на I и II национален събор в гр. Копривщица и стана носител на златен медал. Снимката им в цял ръст беше дълго, а може и още да е в музея в гр. Перник. Открихме една книжка, в която беше описано създаването на училища в Земенския район. Беше записано, че в Блатешница има училище от 1860 г. Решихме да отбележим това и да честваме 110 годишнината от създаването му. Имаше голяма подготовка. Училището беше наградено с орден „Кирил и Методий”. Но учениците намаляваха. Родителите им търсеха работа в индустриални предприятия и така предстоеше закриване на училището.

30831433_791756631023488_298756920_n
По съвет на инспектора Божилов кандидатствах за откритото 70/71 учебна година възпитателско място в гр. Земен и бях назначена, а на следващата година училището в с. Блатешница беше закрито. За наш късмет се оваканти учителско място по математика, на което бях преназначена, а Миланов зае моето възпитателско място в Земен, тогава все още село. Така започнахме учителската си дейност в Земен, та чак до пенсия. Бях осъзнала дълбоко в себе си, че за да бъдеш учител е нужно не само да имаш знания, а трябва преди всичко силно да обичаш децата, които учиш, да ги уважаваш и да виждаш в тях хубавото което притежават. Искам да споделя и някои интересни 7 момента от живота на колектива. Първият човек, с когото се запознах в Земен беше Теменужка Земенска, а после се сприятелихме и така е и досега. Помагахме си в учебната и възпитателната дейност. Успяхме с някои компромиси да бъдем класни ръководители на паралелките от един клас, а паралелките тогава бяха по над 35 ученика. Незабравими за учениците бяха екскурзиите които организирахме по програмата „Радецки”. По настояване на Васил Миланов в училището проведохме среща с писателя Николай Хайтов и Георги Струмски, а на П. Райчева със Стефан Цанев. Наличието на училищни автобуси ни беше полезно за организиране на посещение на  театрални постановки в гр. Перник и гр. София.Учителите също ползваха това удоволствие. Животът беше пълноценен. Учебната работа спореше. Беше приятно в училището, но то ни беше тясно.

33170090_1738938369523474_8484137487231352832_n
Започваше строеж на ново. Хубав момент в живота на семейството беше, когато и дъщеря ни Мая завършила учителски институт за начални учители беше назначена в училището ни. Започна работа като съкласничка с Иванка Арсова. Поеха заедно една паралелка на първи клас. Старата вече улегнала учителка и младата прохождаща в професията Мая си паснаха добре и работата им спореше. Междувременно Миланов реши да се престраши и се яви на изпит за придобиване на II клас квалификация. Успя. Това окуражи и други. Последваха го Теменужка Земенска, Роза Дръндева, Таня Рангелова и да ме извини някой, ако съм го пропуснала. Случи се нещо хубаво. Новото училище беше готово! Всички живеехме с желанието да го направим по- приятно и по-красиво. Подреждахме мебелите в класните стаи и кабинети.Помагаха и родителите на учениците. Корнизите в кабинета по математика и класната стая на моята паралелка бяха измайсторени от бащата на ученичка от класа ми Димитър Боянов (тогава не беше заместник кмет). Едни учители правеха табла, други украсата по коридорите, трети садеха цветя. Аз използвах самодейното си умение да шия и уших всички пердета за класни стаи, кабинети, коридори и други помещения (учителска стая, дирекция,канцелария). Настъпи денят на откриването му. Мисля, че беше денят в който Земен беше определен вече за град. От рано в училището цареше възбудено настроение. Вълнуваха се всички. Доизкосурявяхме нещо. Колежките използваха кулинарните си умения и бяха подготвили сладки изкушения за домакини и гости. Земен гъмжеше като кошер. Всички искаха да видят новото училище отвътре. И учениците и родителите и граждани и гости. Множеството заедно с учениците и учителите, строителите и гостите бяха в двора на старото училище. С колежката Гинка Йовева бяхме оставени в новото училище,за да подсигурим нещата за официалното откриване (лента, ножици, менче, оплетен с венче училищен звънец). Чу се духовата музика и по улицата от към старото училище се понесе човешки поток. Музиката под ръководството на Димитър Сотиров водеше този поток с химна „Върви народе възродени”.
С Гинка бяхме като замаяни от вълнение. В очите ни светнаха малки издайнически радостни сълзи на щастие. Последва откриване, награждаване на строителите както си му е редът,прерязване на лентата, менчето с вода, накичения с цвете звънец.Всеки преподавател посрещаше гостите в своята нова класна стая или красивите удобни кабинети, обзаведени с необходимите мебели и помощни средства. Тържеството продължи до късно. Никога няма да забравя този тържествен миг. Вече работехме спокойно в широкия нов дом.

Учителка в Земен - Росица Миланова

По време на учебните години и в старото и в новото училище учителският колектив живееше другарски. Устройвахме тържества  за отпразнуване на Нова година, 8 ми март, 24 май като канехме понякога на гости колеги от Дивля и Враня стена. Така свързвахме работата с по-приятно прекарване на свободното време. Незабравима остана и екскурзията на ученици и учители до Москва и Ленинград, организирана от Васил Миланов с огромната помощ на Монка Стойнева и Розалия, а организаторското ръководство поето от мен и Теменужка Земенска. Колко емоции в панорамата „Бородино”. Запечатани завинаги в съзнанието на всички ще останат прекрасните зали и омайващи картини в Ермитажа, Петропавловската кула, фонтаните и статуите в Екатериненския дворец  и „Белите нощи” в Ленинград. Нещо , което се помни завинаги. Не ми тежеше работата в училището, но честно да си призная презирах попълването на материалната книга. Дълго след като се пенсионирах сънувах, че още съм учителка и при посещението на инспектор се сетих, че цяла година не съм писала в тая книга. Споделих това с него и той ме успокои, че вече са изхвърлени от употреба. И така в труд и приятни мигове в училището в Земен със Васко изживяхме аз 25, а той 23 учебни години. С нас беше 5 години и Мая, която сега се труди в училището в с. Крайници откъдето е съпругът и, който е учител по икономически дисциплини в езиковата гимназия в гр. Дупница. Така в семейството се роди още едно учителско семейство. Всичко в училището беше добро сега в пенсионерският ми живот ми липсват хубавите мигове с колегите, но най много ми тежи загубата на обичаният ми съпруг и колега „тавариш Миланов” както с любов го наричаха учениците му и колегите.
А накрая моля за извинение, защото ще се опитам да направя малко лирично отклонение.

Учителска утеха

Училище любимо,
За нас ти беше като роден дом
не можехме без класните ти стаи,
огласяни от весел детски глъч.
Обичахме звънчето сладкопойно
да ни покани с весел глас
хайде тръгвайте спокойни
чака ви любимият ви клас
Чакат ви дечица мили
по двама в чинове се настанили
нещо ново искат да научат
та в живота да сполучат
И в науки строги, трайни,
им откривахме различни тайни
за природата и за света
и за още толкова неща
Тъй както ювелирите умело
на камъка придават нежен блясък,
така и ние във сърцата детски смело
към науката събуждахме любов
Учихме ги как да пишат и четат
трудните задачи по-лесно да решат.
Кой е Левски, Караджата
как народът борил се за свобода.
Учихме ги, че труда е лесен
щом със знания си ти богат,
че прилича той на песен
и живота ти е по богат.
От малките деца
израстваха строители и инженери
лекари, учители и офицери-
достойна трудова отмяна
и ние имахме заслуга за това.
Сега годините натискат вече раменете,
времето косите посребри,
но сърцата ни младеят
има ли край нас деца…

Ако сте харесали сайта ни, станете наш приятел във Facebook, за да получавате винаги нова и актуална информация.

Сподели статията в:

Още по темата

Остави своя коментар през Facebook

Публикувайте коментар

Харесвай тази страница :)