„Как тревожно е да си Жената“ Блага Димитрова

02 януари 2015

…Твоя единствена радост да бъде
радост да даваш…
И непростимото да простиш,
и да градиш живот от отломки…
…Бъдещето да носиш в утроба.
Да продължиш в един детски вик
дългата мълчалива целувка.
Вечност да сториш от краткия миг.
Как тревожно е да си жена! 

Познахте чии са тези думи, нали? На ГОЛЯМАТА ЖЕНА на Новата българска история –  Блага Димитрова. И не – не е пресилено това определение, защото освен невероятна дама с изключителна поезия и проза, тя бе лице и интелектуален водач на променящата се ценностна система на народа ни в годините на прехода.

Блага Димитрова е родена на 02.01.1922 г. в Бяла Слатина. Завършва класическа гимназия в София и славянска филология в Софийския университет. После следва защита на дисертация в  Литературния институт „М. Горки“ в Москва.  В социалистическото време дълги години работи като редактор в различни вестници, списания и  издателства, като в същото време не спира да се посвещава и на преводаческа и обществена дейност.

После, когато промените разлюляха нашето общество, тя бе една от учредителките на Комитета за защита на Русе  и на Клуба за гласност и демокрация  през 1988. „Трябва да се научиш да се браниш от стръмното! Гледаш: скала, препречена пред тебе, и спираш. А не знаеш, че скалата е също път. И то най-прекият и най-щедрият – ще те възнагради за усилието с най-красивата гледка, невидена от никого!” /“Лавина“/. 

Вярата в „най-красивата и невидяна гледка“ за обществото ни е причина Блага Димитрова да се впусне в политиката и тя е избрана за народен представител в ХХХVI ОНС и вицепрезидент на Република България (1992-1993).

Блага Димитрова

Независимо, че изброяването носи скука, непременно трябва да напишем  за невероятното й творчество: До утре. Стихове. 1959; Светът в шепа. Стихотворения. 1962; Обратно време. Стихове. 1965; Пътуване към себе си. Роман. 1965 (1972, 1985); Осъдени на любов. Стихове. 1967; Отклонение. Роман 1967 (1973, 1976); Мигове. Поезия. 1968; Лавина. Роман. 1971 (1977); Как. Стихотворения. 1974; Младостта на Багряна и нейните спътници (в съавт. с Й. Василев). 1975; Дни черни и бели. Ел. Багряна – наблюдения и разговори (в съавт. с Й. Василев), 1975; Гонг. Избр. поезия. 1976; Пространства. Стихотворения. 1980; Лице. Роман. 1981 (1990); Лабиринт. Стихотворения. 1987; Между. Стихотворения. 1990; Нощен дневник. Стихотворения. 1992; Отсам и отвъд. Силуети на приятели. 1992; Знаци по снега. 1992.

Пътуване към себе си…Лавина…Как?… Завинаги ще останат в класиката на българската литература. Защото:

“Да се чувстваш нужен. Въпреки всичко. Да бързаш занякъде, да носиш нещо, да вярваш, че те чакат, че без тебе не могат, че се взират в далечината идеш ли.
Да изненадаш света с някакво откритие. Но аз нищо не носех освен едно опетнено име.
Никой не ме чакаше, никой не гледаше жадно към пътя, да се задам, не броеше минутите.
Скоростта, с която летях, се превърна в сух, безплоден вятър.
Скорост, скорост към нищото,опустошителна като суховей.
Целият ти досегашен живот пробягва мълнийно пред очите ти.
Искаш да се вкопчиш в нещо, да се задържиш на ръба на пропастта.
Не е възможно да бъдеш излишен на тоя свят.
И последният човек е нужен някъде, някому, за нещо.” 

текст: В. Симеонова