Exupery-880x596

Летецът-романтик Сент Екзюпери

29 юни 2019

Антоан дьо Сент Екзюпери – писател, поет, философ, летец пионер – всъщност изчезвал два пъти. През 1935 г., при опит да прелети от Париж до Сайгон за рекордно време, той и неговият механик Андре Прево се разбили със своя „Кодрон С-630 Симун” в Либийската пустиня. Сент Екзюпери си спомня, че единствената храна, която имали, била грозде, един портокал и малко вино, които привършили за един ден. Минали четири дни, преди да ги открие един бедуин – дотогава вече халюцинирали и били толкова дехидратирани, че дори не можели да се потят. Това било само едно от многото щастливи избавления в кариерата на този човек, който бил сред най-забележителните фигури в историята на авиацията – кариера, станала още по-забележителна от способността на Сент Екзюпери да претворява преживяванията си в серия високо поетични и често философски творби, от „Южна поща” (1929) и „Нощен полет” (1931) до „Земя на хората” (1939, преведена на английски като „Вятър, пясък и звезди”), и „Военен пилот” (1942 – „Полет до Арас”).

269-14-81

Сент Екзюпери вероятно е най-добре познат с „Малкия принц” (1943 г.), детска приказка за възрастни за един летец, изгубен в Сахара. В пустинята той среща младия принц от заглавието, който посещава Земята от мъничък астероид, наречен B612. Книгата е размишление върху важните неща в живота, което осигурява перспектива, често изгубена за възрастните: „Най-същественото е невидимо за очите. Истински се вижда само със сърцето”. На следващата година след издаването на „Малкия принц” Екзюпери изчезва, този път завинаги.

В търсене на една мечта

Роден в Лион през 1900 г. в обедняло аристократично семейство, Сент Екс – както го наричали приятели и колеги – бил малко ленив в училище, и през 1919 г. се провалил на изпитите за постъпване във френския флот. Той скитал безцелно и безпарично из Париж през следващите две години, със съзнанието, че докато Франция приветствала завръщащите се победоносно свои войници, самият той бил твърде млад, за да се бие във войната. Отчаяно търсил цел за живота си – нещо, което да се съизмерва с талантите му и да провери смелостта му.
Повиквателната за военна служба спасила Сент Екс. Документите пристигнали през пролетта на 1921 г.: той трябвало да докладва пред френските военновъздушни сили. До следващата година той вече имал пилотско свидетелство и писал на майка си: „Маман, обожавам това. Не можеш да си представиш спокойствието, самотата, която човек открива на дванайсет хиляди фута [около 3700 метра] височина, сам с машината си.” Той описва другарството на земята, истории за чудеса… подобни на приказки приключения, които си разказвали, радостта от това да признаеш собствените си страхове. Не след дълго преживял и първия си инцидент: през пролетта на 1923 г., докато изпълнявал въздушна акробатика над Версай, горивото му свършило, опитал се да се плъзне отвъд тълпата и загубил скорост. Когато дошъл в съзнание в болницата, измърморил: „Странно – мъртъв съм, и все пак имам всички усещания на жив човек”.

uilu182zreey-880x760

Отново във въздуха

През 1926 г. общ приятел урежда Сент Екс да се срещне с Бепо де Масими, ръководител на авиокомпанията „Латекьор”, която била пионер в първите услуги за авиопоща между Франция и нейните колонии в Северна и Западна Африка. Притиснат от семейството на Сент Екзюпери, което се страхувало, че синът им ще си погуби живота – както в пряк, така и в преносен смисъл – ако отново се захване да пилотира, Де Масими предлага на младежа административна служба, но Сент Екс дава да се разбере, че се интересува единствено от летене. Де Масими бил изгубил толкова много опитни пилоти, че в крайна сметка отстъпил.

В онези дни самолетите били много примитивни, липсвало им много откъм контролно-измервателни уреди и изисквали много от уменията и инстинктите на пилота. Повечето от самолетите на „Латекьор” били от остарели модели, изостанали от войната, и пилотите били принудени да поемат много рискове – пресичане на Пиренеите при всякакви атмосферни условия, борба с турбуленция и заледяване, прелитане без междинно кацане над Средиземно море през нощта, както и през деня, за да изпреварят пощенските кораби. Били принудени да се приземяват аварийно в Сахара, където били изложени не само на опасност от горещина и жажда, но понякога също и от враждебни и кръвожадни племена. Сент Екс се радвал на опасностите и в първия си роман, „Южна поща”, отдава почит на „тези стихийни божества – нощ, ден, планина, море и буря”…

Сент Екс продължил приключенията си в Южна Америка, където през 1929 г. бил назначен за директор на аржентинската служба за авиопоща, и в тази роля станал пионер по маршрути през Андите, през бури, които се разразяват в планините на Патагония със силата на пищящ товарен влак. През 1931 г., след завръщането си във Франция, той публикувал „Нощен полет”, а през същата година се оженил за Консуело Гомес Карило, вдовица от Салвадор. Бракът им бил бурен и Сент Екс имал доста афери с други жени през 30-те години. През този период той развивал уменията си на писател, докато работел като летец изпитател, служител по връзки с обществеността в „Еър Франс” и журналист – репортажите му включвали и Испанската гражданска война.

Приключенията във въздуха никога не били твърде далеч и подхранвали както писането му, така и нуждата му от героични действия. Той вероятно е бил най-близо до смъртта след катастрофалното приземяване през 1935 г. в Либийската пустиня на път към Сайгон. От мястото на катастрофата той и Прево извървели значителни разстояния в различни посоки, като се изтощавали все повече от липсата на храна и вода, но не открили никаква следа от други хора. В крайна сметка, след като тръгнали на североизток и не били в състояние да изминат повече от 150 метра наведнъж, се натъкнали на бедуински керван. Преди спасяването им, когато били изправени пред смъртта, Сент Екс открил вътрешно спокойствие, като че ли това дало смисъл на живота му. Той описва преживяването в „Земя на хората”:

Смятах се за изгубен, бях стигнал до самото дъно на отчаянието; а после, когато ме изпълни духът на себеотрицание, познах мир; сега знам онова, което не осъзнавах тогава – в такъв момент човек усеща, че най-сетне е открил себе си и е станал приятел на самия себе си.

От Странната до Светкавичната (Блицкриг) война

Сент Екс бил на посещение в Германия в ранната пролет на 1939 г., когато нацистите навлезли в Чехословакия. Германците имали желание да впечатлят този летец герой, но Сент Екс отказал на поканата за среща с Гьоринг, самия той бивш пилот. Сент Екс нямал време за домакините си:

Нацистът уважава само онова, което е подобно на самия него… Той отрича креативните противоречия, съсипва всяка надежда за човешко развитие и, за хиляда години, на мястото на човека създава робот от мравуняк. Заповед заради самата заповед лишава човека от най-важната му сила, която е да трансформира света и самия себе си.

Сент Екс ненавиждал войната, но разбирал необходимостта от нея. „Войната не е приключение – пише той в „Полет към Арас”. – Тя е болест, като коремния тиф.” Претърпял разочарование, когато заявил желание да постъпи като доброволец във военновъздушните сили през септември 1939 г., но му било възложено да работи като инструктор в Тулуза и лобирал усилено, за да му бъде дадена възможност да участва в сражения… В крайна сметка, през ноември бил прикрепен към въздушна разузнавателна група в Източна Франция, и през следващите няколко месеца изпълнявал многобройни мисии през германската граница и над Рейнска област. Един от неговите колеги по това време си спомня: „Във въздуха винаги беше с леко сърце, дори възторжен, но понякога в бъркотията изпадаше в мрачно мълчание, и тогава искаше единствено да го оставят на мира.”

Странната (фалшивата) война приключва с германската Светкавична война (Блицкриг). През май 1940 г. почти всеки ден частта на Сент Екс била принудена да сменя базата, като се оттегля все по-навътре и по-навътре в Централна Франция. Изтощението било ужасяващо: почти три четвърти от въздушните екипажи в неговата част били изгубени. На 23 май Сент Екс направил полета до Арас, който вдъхновил книгата с това име. По време на полета самолетът му бил улучен от картечен огън, но оцелял:

Пред самолета си изведнъж видях три ракети, насочени към моята машина. Три дълги, блестящи, вертикални разклонения. Пътеки на трасиращи куршуми, изстреляни от малокалибрено оръжие. Бяха златни. Изведнъж, във вечерната синева, бях видял избликващото сияние на троен свещник.

През юни неговата част се оттегля от Париж към Бордо, а на 17-и им е заповядано да продължат нататък към Алжир. През август, в обърканата политическа ситуация, Сент Екс бил демобилизиран и върнат във Франция, която тогава вече била капитулирала пред нацистите. Оттам той успял да замине за Съединените щати, пътувайки през Лисабон в неутралната Португалия.

Завръщане

Сент Екс бил обзет от все по-силна носталгия в Ню Йорк и се чувствал разочарован, че не може да направи повече за войната. През лятото на 1942 г. той се опитал да убеди американското Бюро за стратегически операции (предшественикът на ЦРУ) да използва неговите познания а Мароко и неговите контакти там за подкрепа на съюзническо нашествие в Североизточна Африка. Бил отхвърлен като мечтател – може и да бил поет и героичен пилот, но не бил военен стратег.

По ирония на съдбата на 8 ноември съюзнически сили наистина навлезли в Североизточна Африка, и впоследствие Сент Екс призовал в ефир всички французи да се обединят срещу общия враг. В някакъв момент по-късно Сент Екс чул, че старата му военна част се сформира наново в Алжир под американско командване. Както сторил и през 1939 г., той използва цялата си настоятелност и умения да убеждава, за да си осигури завръщане през Атлантика, за да се върне на активна военна служба. В крайна сметка властите отстъпили и той тръгнал в края на март 1943 г.

Небрежността на Сент Екс по отношение на практическите неща, опърпаните му дрехи, обноските му, които били „едновременно тежки и лоши, колкото си искат”, според негов колега-пилот – всичко това като че ли показвало отвлеченост от ежедневните светски дела. Това безгрижие се отнасяло и за летенето му, и той претърпял редица инциденти. На 43 години той заключил, че реакциите му вече не са това, което са били, нито пък физическата му сила. „Моето физическо състояние прави всичко толкова трудно, колкото и изкачването на Хималаите”, пише той на свой приятел. А сега се сблъсквал с пилотирането на един от най-бързите машини в света – двумоторния „Локхийд P-38 Лайтнинг” – самолет, предназначен за управляване от здрави млади мъже на по двайсет и няколко години или в началото на трийсетте, способни да се справят с високи стойности на земно притегляне, внезапни промени в атмосферното налягане и таван на летене 13 400 метра.

Ролята на неговата част била да извършва фоторазузнаване, което означавало, че „Лайтнингите” ще бъдат невъоръжени, заради скоростта и надморската височина.
В пустинната база на частта, редовете високотехнологични машини, многобройните строени хангари, казарми, работилници, мъжете, подчиняващи се на военния устав – всичко това като че ли показвало идването на един бездушен, механизиран свят, в който индивидуалният дух би бил изгубен. В едно неизпратено писмо, открито сред неговите документи след смъртта му, Сент Екс изказва нарастващото си отчаяние: „Тъжен съм заради моето поколение, тъй празно от всяко човешко съдържание… поколение, което мисли за барове, бугатита [автомобили] и сметачни машини като форми на духовен живот…”

Към синия хоризонт

В края на юли 1943 г. Сент Екс извършил първия си оперативен полет в един „Лайтнинг”, за да фотографира долината на Рона. Той бил силно развълнуван да види Франция отново, след тригодишно отсъствие, макар и от височина 9000 метра. Четири дни по-късно тръгнал на втората си мисия, но допуснал техническа грешка със спирачния механизъм при завръщането си и катастрофирал в едно лозе – без големи вреди по самолета и никакви за самия него. Но американското командване настояло той да остане на земята. Сент Екс прекарал следващите осем месеца невротизиран и в мрачно настроение в Алжир – гнездо на политически интриги и съперничество между различните френски фракции – умолявайки да бъде изпратен обратно на активна служба, където и да било…

В ранната пролет на 1944 г. досадните настоявания на Сент Екс най-после дали резултат и той бил прикрепен към ескадрила от В-26 „Мародери”, базирана в Сардиния. Летял на редица мисии – но като радиооператор или бомбен прицелвач, тъй като все още му било забранено да пилотира. По-нататъшни досадни настоявания върнали Сент Екс обратно в неговата част от „Лайтнинги”, с разрешения да лети на още пет мисии.

Мисиите му не минали без инциденти. В един случай на 8000 метра височина кислородът му свършил и трябвало да се гмурне рязко надолу, за да избегне припадък. При друг инцидент левият двигател отказал и се наложило да докуцука до дома над Северна Италия, преследван от вражески изтребители, като направил безценни снимки на германските позиции от малка височина. На 7 юли частта се преместила в нова база, близо до Бастия в Корсика, а на 31 юли, в 8:45 сутринта, Сент Екзюпери излетял още веднъж, въпреки че бил превишил петте си разрешени мисии.

Било идеален летен ден, горещ и ясен, когато самолетът му навлязъл в корсиканските планини, насочвайки се към синия хоризонт и крайбрежието на окупирана Франция. Оттам той възнамерявал да продължи на север, до Анеси и Гренобъл, проследявайки движението на германски военни части. Едва по-малко от половин час след излитане, той бил засечен от радар, докато прекосявал френското крайбрежие. По обяд радарът трябвало да го улови отново при завръщането му. Но не се чуло изписукване, а екранът останал празен. Другарите му в оперативния пункт чакали притеснено, но докато часовете се влачели бавно, надеждата започнала да избледнява. До 14:30 часа горивото на Сент Екс трябвало да е свършило. В 15:30 часа разследващият офицер, Върнън Робисън, попълнил докладната му карта за мисията: „ПИЛОТЪТ НЕ СЕ ЗАВЪРНА И СЕ СМЯТА ЗА ИЗЧЕЗНАЛ… БЕЗ СНИМКИ.”

Хващайки се за сламка, някои предполагат, че той може и да е стигнал до неутрална Швейцария, други – че може да е бил спасен и закрилян от Съпротивата. Политическите му врагове шушнели, че е минал на страната на Виши, а някои от приятелите му предполагали, че самолетът му може да е станал жертва на вражеско нападение. Много десетилетия по-късно, през 1998 г., се появява дребно доказателство, когато един рибар изважда сребърна верижка-гривна от морето южно от Марсилия. Тя била гравирана с името на съпругата на Сент Екс, Консуело, и била прикачена към парче плат.

Две години по-късно, в същия район, гмуркачи се натъкват на разбит „Лайтнинг Р-38” на морското дъно. През 2004 г. той е идентифициран със сигурност като „Лайтнинга” № 233 – с който Антоан дьо Сент Екзюпери излетял 60 години по-рано. Нямало признаци самолетът да е бил ударен от вражески огън, което подсилва доказателствата от германските военни архиви за 31 юли 1944 г., според които имало „силна вражеска разузнавателна активност в целия район на Южна Франция”, но не споменават съюзнически самолет да е бил свален.

Въпреки това, през 2008 г. един бивш пилот на Луфтвафе, Хорст Рипърт, излиза с твърдението, че е свалил един „Лайтнинг” през онзи ден, и че Сент Екс може да е бил пилотът – но не можел да бъде напълно сигурен. „В младостта си, в училище, всички сме го чели – казал Рипърт. – Обичахме книгите му. Ако знаех, не бих открил огън. Не и по него!”

Ако Рипърт греши и Сент Екс не е сваленият от него, тогава е вероятно разбитият „Лайтнинг”, открит през 2000 г., да е претърпял някакъв технически отказ в двата мотора или в подаването на кислород. Но може и да е имало елемент на пилотска грешка. Сент Екс ставал все по-небрежен в рутината си: когато например се приземил катастрофално в едно лозе през август 1943 г., това се случило, защото бил забравил да напомпа налягането на спирачките си преди приземяване. Това било симптом за все по-силното му отчуждаване от онова, което смятал за бездушно механизиран свят, само по себе си аспект от растящия му песимизъм и постоянни настроения на отчаяние.

Там, където някога пирувал сред машини и в компанията на механици, сега се чувствал повече като роб, отколкото като господар на лъскавите нови американски чудовища, с техните циферблати, инструменти и измервателни уреди. Дори и да не е разбил съзнателно своя „Лайтнинг” в Средиземно море през онзи ден, вероятно нещо в него копнеело да се освободи от една постгероична епоха – епоха, в която устременият човешки дух нямал място. В едно писмо, което писал до генерал Шамбе известно време преди смъртта си, което обаче така и не било изпратено, той формулира това терзание: „Има само един проблем, един-единствен проблем за света – как да се върне на хората духовната значимост… Човекът днес вече няма значимост.“

Вероятно накрая това отчаяние е довело до неговото унищожение в онзи ясен летен ден.

Откъс от книгата “Изчезналите. Разкази за 35 исторически изчезвания от “Мари Селест” до Джими Хофа” – Иън Крофтън, ИК „Сиела“

снимка: blog.esky.bg

 

Ако сте харесали сайта ни, станете наш приятел във Facebook, за да получавате винаги нова и актуална информация.

Сподели статията в:

Още по темата

Остави своя коментар през Facebook

Публикувайте коментар

Харесвай тази страница :)