Пеньо Пенев – „Пътека“

04 януари 2018

Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.
Умореният ден догорява,
плаче вятърът – сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.
Всеки своя пътека си има.
Всяка бърза и търси човека…
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!
Още крачка – и ето го края!
Извървяна е тя, извървяна…
Какво с мене ще стане? Не зная.
Но едва ли пак пътник ще стана.
Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама…
Имах всичко…и всичко загубих.
Няма щастие, щастие няма!
Сам да бъдеш – така по-добре е!
Нищо във нашите дни не е вечно.
И най-милото ще отмилее.
И най-близкото става далечно.
Всяка клетва е само измама.
Всяка нежност крий удари груби.
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи.
Всеки огън гори – догорява.
Никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти – прецъфтява.
Туй, което се ражда – умира!
Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога нищичко няма,
за да няма след тях и разлъка.
…Догорелият ден на гората
нека само кърви като рана…
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна…

П. Пенев- „Пътека“