10295739_488290034606584_8357467642011424321_n

Превръщаме се в биологични единици

26 май 2015

България изчезва и се превръща в биологични единици. За това говори доц. Иво Христов.

Сред студентите има отделни, изключително читави същества, но те само потвърждават правилото за дълбокото неоварварство, в което затъва българското общество. Младите са моят кошмар. В една значителна степен те не са в състояние да разберат липсата, която ги заобикаля. Свидетели сме на прекратяването на духовната и на социалната общност на българите. Народите не са биологични дадености, те са преди всичко цивилизационни, духовни и социални дадености. Когато тази мрежа се разкъса и бъде унищожена, те могат да продължават да съществуват като биологични същества, но престават да бъдат именно това – народ, общност, нация. Народите са живи организми, те се движат, редуцират, умират, възкръсват… Но това, което всъщност се случи, е, че за последните 20-25 години активното малцинство, което прави „маята”, или резигнира, или се оттегля в някакви интимни, вътрешни светове, или емигрира. Или се предава. А качеството не се прави от количеството, колкото и да е странно.

Large crowd of people

Образованието не е ценност само за себе си. Образованието е инструмент за постигането на някакви цели. Образованието е било изключително важна ценност за ония българи отпреди 120-150 години. За тях образованието е било огромна ценност и инструмент, защото през и чрез образованието българите отново са почувствали това, което е колективна общност, която има общи стремежи, задачи, и опит за еманципация от пръстта, където са били натикани за 500 години като торни бръмбари, буквално и във физическия смисъл на тази дума. Образованието е било крайно необходимо, за да могат българите да създадат своите водачи, своите герои, своите търговци, войници, индустриалци – всичко онова, което е необходимо за една начеваща нов живот национална общност. Сега защо да е важно образованието? 20-25 години нас ни управляват откровено деградирали същества, не само морално и емоционално, а и образователно. И това е напълно обяснимо. Страна, на която е отредено да бъде периферна територия със затихващи функции, не бива да има висока индустрия, високи технологии, високи културни или политически образци. Следователно образованието става излишно. Други са критериите, други са социалните лифтове, друга е селекцията за успяване. Младите хора чисто инстинктивно, като животинки усещат, че не образованието е залогът и капиталът за социално израстване. Хегел го е казал – законът не действа, само човекът действа. Законът не е нищо друго, освен една купчина от думи. Тя се анимира и става реалност само през душите на хората, през тяхното поведение, индивидуално или групово. Когато хората не искат да имат такова поведение, законът ще бъде само купчина от думи. И това е съдбата на българското законодателство в по-голямата му част. У нас се произвеждат същества, които да бъдат фрагментаризирани като съзнание и мислене, елементарни като поведение. Има скрита червена нишка в образователната програма в България, независимо от разцветките на правителствата, е прокарвана неотклонно. Най-важното е българите да не се чувстват част от един исторически и социален континуум. Те трябва да бъдат дезориентирани максимално.

140619-poverty-u-s-1245_c89958cf7c8d978fb42d7801c9569420

На второ място, под мотото да прагматизираме образованието, да го приведем по-близо до нуждите на живия живот, каквото и да означава това, ако този живот е скотски, естествено, че образованието ще има същите характеристики. Трето, което е много важно – изключително се следи да не се представя общия системен поглед върху света. Независимо дали става въпрос за история, за литература или за физика. Защото системността, заедно с историческия континуум, дават възможност да се ориентирате. А като се ориентирате, имате критични сетива и рефлекси, имате и съответното поведение. Това е изрязано из корен. Българите се провалиха, като излъчиха негодни елити, които не прецениха сложността на военния геополитически момент и пропиляха най-важния залог, който обединяваше българската нация – въпросът за българското Обединение. В резултат на това, въпреки че не загуби нито една битка, страната ни претърпя три военни поражения. Някъде там, в края на Първата световна война, според мен е прекършен гръбнакът на българския устрем. И той е прекършен в буквалния, физическия смисъл на тази дума. Малката, но бойка българска интелигенция, беше избита по фронтовете под формата на офицерски корпус. Кой, ако не офицерите като поручик Дебелянов трябваше да водят войниците напред? Другото беше доизбито в Гражданската война между 1923 и 1925 година, а след това от 1941 до 1957 г. Имаме страхлив национален елит, който не смее да поеме отговорност, и от друга страна, имаме население – не ми се обръща езикът да кажа народ, което не обвързва личния си просперитет и този на своите близки с просперитета на общността и на държавата, от която то е част. Това е изключително важно. Българите се провалиха, защото няма смислена, организирана, осмислена съпротива срещу матрицата, в която българите са вкарани. Нищо такова не виждаме, примерно, в една Унгария, Полша, Чехия (за Русия не искам и да говоря). Боже мой, не е нужно да ходим там – да вземем Сърбия и Гърция, с които изключително се сравняваме – те са несъизмерими величини в сравнение с българите! Между Видин и Малко Търново няма нищо общо, освен цветът на картата, на която са нарисувани. Те не се намират в синергия, в единство помежду си – да изнасят общи каузи, общи задачи, общи стремления, общи мотиви, които да са над локалното или индивидуалното. При първата възможност българите като отвързани избягаха по света и продължават да бягат на вълни. Вместо да решават домашните си задачи тук, те просто предпочетоха да решават индивидуалните си задачи в Чикаго, Сидни или в Германия.

У нас това, което се представя като криза, е по-скоро катастрофа, фалитът на една национална общност, тръгнала да се модернизира и насилствено върната отново в домодерно, варварско състояние. Това, което обаче се случва с българите, е като със слабите организми с ниска имунна защита. Когато страдате от вътрешни болести и язви и върху вас допълнително се стовари огромното бреме на външната драма, на постмодернисткото гниене на Западна Европа, да речем, това е всъщност сламката, която прекършва гръбнака на камилата. Т.нар. среден човек не обича да му се казват тези неща, той иска да бъде лъган. Помните ли онзи разкошен разказ на Елин Пелин – „Косачи”? Там имаше един главен герой – Благолаж, когото всяка вечер изморените селяни караха: излъжи ни нещо. Българите искат да бъдат лъгани, да бъдат упоявани с розови приказки за сладко настояще и още по-розово бъдеще. Забележете, че само в българския фолклор, между другото и в руския, има приказка, в която се слага кърпичка и се казва: „Кърпичке, дай да ям!“ и ви се изпълнява всичко, което желаете. В холандския или германския фолклор има за момченцето, което сложило пръста си в дигата и спасило целия град от заливане от океана. Там главният герой преодолява препятствия, полага усилия, за да постигне нещо. А при нас – кърпичке, дай да ям! Или пък за юнака, който скочил в казана с мляко и излязъл млад и красив. Това е желание да имаш резултати, без да платиш цената за това.

доцент-иво-христов

Има два начина за оцеляване – единият е да оцелееш през общност, другият е да оцелееш индивидуално и да престанеш да бъдеш това, което си бил. Въпрос на личен избор. Ако искаш да оцелееш през общност, това означава, че ти привиждаш собственото си спасение в спасението на общността, която е ценна, важна за теб. Драмата на съвременна България е, че огромна част от българите не припознават този път.

Ако сте харесали сайта ни, станете наш приятел във Facebook, за да получавате винаги нова и актуална информация.

Сподели статията в:

Още по темата

Остави своя коментар през Facebook

Публикувайте коментар

Харесвай тази страница :)