facebook.290x195x

Предизвикана съм и днес…

12 септември 2016

Предизвикана съм и днес. От собствените си мисли по темата за рака. И заради вчерашната кампания в подкрепа на болните жени.
От всичко, което си мислех, ще споделя накратко следното: миналата година през месеците юли, август и септември загубихме пет човека, близки и приятели. Всички от същата болест. В това число съпругът на сестра ми. Половин година след това и брат му, на 55… Беше като във филм на ужасите. Едни и същи болници, лекари, изследвания, лекарства, билки, влошавания, ремисии, надежди, които избухват като пламък и угасват съвсем скоро, и пак, и пак… И трескавото ровичкане из Интернет в търсене на чудото: хранителна добавка, шаманска рецепта, рядка билка. Освен това, безсънни нощи, страхове, милост, осъзнаване на собственото безсилие, палене на свещи, трепетни молитви… очакване на знак свише, който да преобърне положението, да посочи пътя към изцелението.

За никого от моите близки спасение не дойде.

Вчера четох искрени мнения ЗА и ПРОТИВ акциите в подкрепа на болните жени. Първото, което аз се запитах, беше: В подкрепа на какво? В подкрепа на духа, би следвало да е единственият отговор. Практически нищо друго не е възможно да направиш за болната жена. Ако е гладна – ще я нахраниш. Ако е бедна – ще я облечеш. Ако е без дом – ще я подслониш… Болната можеш само да я окуражиш, да засилиш надеждата й, в такива случаи не се говори за напразни надежди, защото самовнушението е велика сила. Обаче, в акции като вчерашната как да подкрепиш духа на всяка една от тези жени поотделно? В живота посядаш до леглото, вземаш в шепа ръката на любимия човек и говориш утешителните си думи, на които сам лека-полека започваш да вярваш… Виртуално няма никакъв смисъл, помислих си, освен ако… Освен ако не се получи мисловна, енергийна вълна от положително въздействие. Нещо като колективна молитва.

Така поразсъждавах и повече нямах колебания. Включих се по указания начин, макар това с черно-белите снимки наистина да изглежда наивно като от ученически лексикон. Все пак, беше един знак за разпознаване и може би за добиване на представа колко жени имат смелостта изобщо да погледнат този проблем в очите. Защото, страшничко си е дори само да произнесеш злокобната дума.

Ако сега някой ме запита, е, какво, удовлетворена ли си, че го направи по този начин – без да се замисля, ще отговоря, че съм. Знам, че много други жени не са се присъединили, всяка със своите основания, но няма как да не са видели как цял ден из виртуала се движат черно-белите снимки и няма начин най-боязливите и колебаещите се да не са погледнали в очите истината за рака на гърдата, най-сетне без да зажумят от страх. Оттук до куража сама да отидеш на мамолог пътят е много по-кратък.

А спасението наистина дебне там.

текст: Керана Ангелова – писател
снимка: cyberworldmirror.com

Ако сте харесали сайта ни, станете наш приятел във Facebook, за да получавате винаги нова и актуална информация.

Сподели статията в:

Още по темата

Остави своя коментар през Facebook

Публикувайте коментар

Харесвай тази страница :)