Сбогом, Европа!

Сбогом, Европа!

29 август 2014

В края на юли тази година известната руска писателка Людмила Улицка получи Австрийската държавна премия за европейска литература, а немският седмичник “Шпигел” публикува есето й “Сбогом, Европа!”, пълно с горчиви размисли за агресивната и самоубийствена руска политика. Последва незабавната реакция на руските власти, които отмениха планираната в ИТАР-ТАСС пресконференция на писателката във връзка с присъдената награда.

Людмила Улицкая е родена в Башкирия през 1943 г. Първите й публикации датират от края на 80-те години, но името й нашумява след излизането на повестта “Сонечка” (1992), за която е отличена с престижни литературни награди в Италия и Франция. Романът й “Казусът Кукоцки” е награден през 2001 г. с най-престижната руска литературна премия “Букър”. Книгите й са преведени на повече от 20 езика. Критиката определя творбите й като “проза на нюансите” и я сравнява с Чехов. Предложеният текст на есето, който публикува kultura.bg е превод от неговата оригинална версия на руски език.

Залцбург е като вълшебна табакера, идеалният туристически град, в който времето сякаш е спряло – въображението дорисува картината на предишен, угаснал и носталгично прекрасен живот. Река Залцах, преливащата зеленина, каменният ръб на планината, крепостта на върха, двата манастира, няколкото църкви, университетът – всичко е като в древността.

Град-мит, град-фантом, град-фантазия. Местните жители носят униформи – на портиери, на сервитьори и камериерки, зад които от време на време се мяркат шапките на готвачите. Погледът попада на маскирани като Моцарт просяци със синтетични перуки и малки цигулки и на неколцина немаскирани бедняци: тукашни цигани, бежанци от Източна Европа… Единствено те напомнят за днешния ден.

От летището до хотела ме откара шофьор с такава външност и с такъв английски език, че не се осмелих да му оставя бакшиш. Настаниха ме в хотел “Захер”, старинен и разкошен хотел, нещо от което така страни душата ми на интелигент-разночинец, – тук миришеше на “стари пари”, на старомоден разкош, на Австро-Унгарската империя, на тайните и изживели себе си романи на аристокрацията и буржоазията. Запознаването с бившата империя започна още с прекрачването на прага и завърши с премиерата на операта на Моцарт “Дон Жуан”. Между тези събития, в утрото на същия ден, бе откриването на фестивала.

Темата му бе стогодишнината от Първата световна война, нейните неусвоени уроци. Тъкмо за това ми се иска да разкажа най-много. Подготвяйки се за това тържествено мероприятие, попитах моите две германски приятелки и колежки – преводачката Ганна-Мария Браунгарт и редакторката Кристина Линкс – дали да не си взема книжка за четене, за да не умра от скука. Те знаят добре, че от официални речи получавам едновременно мигрена, алергия и депресия. Не си взех книжка – от вежливост. Мероприятието бе открито с австрийския химн. Както всички останали зрители и аз станах на крака. Помислих си – добре ви е на вас австрийците, музиката на химна ви е на Моцарт, а думите са написани през 1947 г. от една прилична поетеса – Паула фон Прерадович.

Изпитах лека завист: ние отдавна се срамуваме от нашия, руския химн. Първият му вариант – по музика на композитора Александров – е написан през 1944 г. от поета-царедворец Сергей Михалков. Думите му звучат мощно: “Нас Сталин ни научи на вярност към народа, за подвиг и труд той ни вдъхнови…” Когато развенчали Сталин, същият този Михалков поправил текста – вместо Сталин поставил “партията”, отгатнете коя… От 1955 до 1970 г. пеели за партията… От 1971 г. до 1991 г. изпълнявали химна без думи – голата, бодра музика на Александров будеше по радиото цялата страна в шест часа сутринта… После времената се обърнаха и през 2000 г. узакониха поправения за пореден път текст: същият Михалков, професионалист на професионалистите, наплюнчи обиграното си перо и замени думата “партия” с думата “Бог”, изписана с големи букви, както е прието сега в нашата прясноправославна страна, и така ние си останахме при същия химн. За жалост и авторът, и композиторът вече се “представиха в Господа”, така че е трудно да си представим кой би направил поправките на следващия химн… Впрочем историята на нашата страна е толкова лъкатушна и зигзагообразна, че е много вероятно скоро още веднъж да освежим химна, връщайки се към Сталин…

Докато размишлявах, двама забележителни актьори прочетоха диалога от странното, дълго осемстотин страници произведение на Карл Краус “Последните дни на човечеството” – едно от пророчествата за гибелта на човечеството, написано между 1915 и 1919 г… Какво се случва с този свят, ако той днес си спомня отново за пророчества със столетна давност? Слушах изказванията на ръководителите на Австрия – управниците на Залцбург, министъра на културата, президента на републиката – и се изпълвах с все по-голямо изумление, което е съвършено непонятно за гражданите на европейските страни: това бяха речи на културни и образовани хора и напомняха много повече речи на университетски професори, отколкото изказвания на партийни функционери, с които сме привикнали от раждането си.

Те говореха за взаимодействието между културата и политиката, това бяха размишления за възможната гибел на света, съпоставка на два исторически момента – предвоенния период в началото на ХХ век и началото на XXI век. Всички изказващи се по един или друг начин засегнаха тази тема: ентусиазмът на народа, шумното одобрение на войната в кръга на европейските интелектуалци в началото на века, редките гласове на протест… И главното – нечуван подем на националистически настроения в обществото. При съпоставката на тези два исторически момента се хвърля на очи тяхното опасно сходство: същият подем на национализма в различни страни, експлоатация на понятието “патриотизъм”, подхранване на настроения за национална изключителност и превъзходство…

Аз живея в Русия и чувствам това особено остро. Не се занимавам с политика, но казвам това, което мисля, когато ме попитат. Именно поради тази причина ме определят като “пета колона”, обвиняват ме, че ненавиждам своята страна и се оправдават с мен глупаво и неплодотворно. Не изпитвам никаква ненавист, изпитвам срам и безсилие. Руската политика днес е самоубийствена и опасна, тя представлява заплаха най-вече за самата Русия, но може да се окаже причина за нова Трета световна война. Всъщност тази война вече започна. Локалните войни в Чечения, Грузия, а сега и в Украйна са нейният пролог. А епилогът едва ли ще има кой да напише.

Именно на този фестивал, слушайки изказванията на австрийските ръководители, аз се върнах към моите отдавнашни размишления за природата на държавата, толкова сходна с природата на злокачествения тумор. Демокрацията, която има своите проблематични страни, въпреки това е единственият механизъм, който е в състояние да се бори с това присъщо на всяка държава свойство. Съществуват строго определени задължения, които обществото делегира на държавата, на правителството, на хората, които упражняват властта. Държавата по своята природа има силен инстинкт за самосъхранение – тя влага огромни усилия, за да остане вечна и несменяема. Държавата пуска метастази в онези области, които не й принадлежат – в културата, като я подчинява на своите интереси, и в частния живот на човека, като се опитва да манипулира съзнанието. Колкото по-високо е нивото на демокрация, толкова по-висока е гаранцията за контрол на обществото над държавата. В наше време, с възникването на мощния механизъм за управление на народните тълпи с помощта на тоталните средства за масова информация, държавата се стреми да контролира или да си присвои всички средства за масова информация. Именно това се случи в нашата страна. Тук е и основната опасност за демокрацията – в условията на авторитарен режим тя лесно става “управляема”…

Австрийските политици говореха тъкмо за това, което ме вълнува най-много: за взаимоотношението между политика и култура. Но най-точно и обосновано се изказа австралийският историк Кристофър Кларк, автор на дълбокия труд “Сомнамбулите. Как Европа стигна до войната през 1914 г.”, който направи блестящ анализ на предвоенната ситуация в Европа. Възторгът и въодушевлението, което изпитват дори най-големите интелектуалци на Европа след началото на Първата световна война, показват именно това, че дори най-развитият интелект губи битката с мощната природна агресия, заложена в човека-животно и лесно попада в мрежите на национализма, на присъщата на своя народ изключителност. Дори Зигмунд Фройд е бил заслепен от блясъка на това мнимо величие. Човекът, написал няколко години преди началото на войната, че “цената на цивилизацията са чувството за вина и недоволството, което изпитват хората под натиска на първобитните си инстинкти и неспособността да ги овладеят”, след обявяването на войната пише с възторг: “Никога не съм се чувствал толкова много австриец, както сега”. Имал е още време за размишления: по време на Първата световна война той губи двамата си синове, а Втората световна война го принуждава да напусне любимата си Австрия… Но през тези години възторгът на Фройд споделяли Томас Ман, Музил, Хофманстал, който приемал войната като очистване от буржоазността и застоя. Така хората на културата, работещи винаги в противовес на политиката, предали своето предназначение, пренебрегвайки собствените си нравствени ориентири. Днешният избор е не между войната и мира, а между войната и пълното унищожение на човечеството. Днешният свят е разделен не на бели и черни, на евреи и араби, мюсюлмани и християни, бедни и богати, образовани или невежи, а на такива, които разбират това и други, които отказват да го разберат.

Цивилизацията днес е в задънена улица: агресията, присъща на човешката природа, съвсем не е укротена от достиженията на науката, просвещението, познанието, изкуството. Струваше ни се, че културата може да укроти тази самоубийствена страст към самоунищожение, страхувам се обаче, че човечеството вече не разполага с време… Сама по себе си цивилизацията и нейните най-забележителни технически достижения не са нищо повече освен възможност за пълно взаимно унищожение за кратко време. Вече не можем да стоварим вината върху мистичните сили на злото, върху Дявола и неговите прислужници – в неотдавнашния филм на великия режисьор Сокуров “Фауст” на човека е поставена нова, непозната за Гьоте диагноза: злото, живеещо в дълбините на човешката душа, превъзхожда всичко, което християнското богословие приписва на Дявола.

Човекът е надминал Дявола по концентрация на злото и повече не се нуждае от остарялата концепция за инферналната природа на злото, защото се справя сам, със собствените си сили. Йозеф Остермайер, министър на културата на Австрия, припомни имената на онези, които са издигнали своя глас срещу Първата световна война, – Стефан Цвайг, Оскар Кокошка, Берта фон Зутнер. Това е незначително малцинство и никой днес не би могъл да предскаже как би се обърнало развитието на Европа, ако към тази гледна точка се бе придържала по-голямата част от интелигенцията.

Програмата по откриването на Залцбургския фестивал продължава. Звучи музика на Рихард Щраус, песни по музика на Антон Веберн. Музиката продължава този разговор за живота и смъртта. Друга тема в днешното изкуство вече няма. В края на вечерта президентът на Австрия Хайнц Фишер произнася думи с огромна важност: “Днес няма такова противопоставяне между култура и политика. Хората на културата се изказват често против политиката, против неонацизма. Политиката и културата са като партньори в дългогодишен брак: карат се, влизат в конфликти, но не могат да съществуват един без друг; много е важно художниците да запазят критичното си отношение към действителността.” С гласа на австрийския президент, по мои спомени, политиката за пръв път апелира към културата. Но може би е вече късно.

Накрая бих искала да кажа още нещо: аз живея в Русия, аз съм руска писателка от еврейски произход и с християнско възпитание. Моята страна днес е обявила война на културата, обявила е война на ценностите на хуманизма, на идеята за свободата на личността, на идеята за правата на човека, изработвана от цивилизацията през цялата й история. Моята страна е болна от агресивно невежество, национализъм и имперска мания. Срам ме е за нашия парламент – невеж и агресивен, срам ме е за правителството – агресивно и некомпетентно, за ръководителите на страната, поклонници на силата и хитростта, представящи се за супермен, срамувам се за всички нас, за народа, изгубил нравствените си ориентири.

В Русия културата претърпя жестоко поражение и ние, хората на културата, не можем да променим самоубийствената политика на нашата държава. В интелектуалното съобщество на нашата страна бе извършен разкол: отново, както в началото на века, срещу войната застана малцинството. Моята страна всеки ден приближава света към нова война, нашият милитаризъм вече е изострил нокти в Чечения и Грузия, а сега тренира в Крим и Украйна. Сбогом, Европа, боя се, че никога няма да ни се удаде да влезем в европейското семейство на народите. Нашата велика култура, нашите Толстой и Чехов, Чайковски и Шостакович, нашите художници, артисти, философи, учени не успяха да обърнат политиката на религиозните фанатици на комунистическата идея в миналото, нито на алчните безумци днес.

Триста години ние, хората на културата, черпим от едни и същи извори – нашия Бах и нашия Данте, нашия Бетховен и нашия Шекспир, – и не сме губили надежда. Но днес на нас, хората на руската култура, на тази малка нейна част, към която принадлежа и аз, ни остава да кажем само едно: “Сбогом, Европа!”.

снимка: clubz.bg

Ако сте харесали сайта ни, станете наш приятел във Facebook, за да получавате винаги нова и актуална информация.

Сподели статията в:

Още по темата

Остави своя коментар през Facebook

Публикувайте коментар

Харесвай тази страница :)