G_nter_Grass_466440a

Седем мисли от Гюнтер Грас за седмицата

14 април 2015

На 87-годишна възраст, на 13.04.  в гр. Любек почина световноизвестният германски писател и носител на Нобелова награда за литература Гюнтер Грас. Гюнтер Грас е роден на 16 октомври 1927 г. в град Данциг, днес Гданск на територията на Полша.
На неговото перо принадлежат романи и повести като „Местна упойка“, „Котка и мишка“ и най-известната му творба – романът „Тенекиеният барабан“.
Екранизацията на тази философска притча донесе на германския режисьор Фолкер Шльондорф през 1979 г. Златна палма от фестивала в Кан, а следващата година – и Оскар.

„Честно казано повечето днешни интелектуалци поглъщат всичко безразборно и си докарват само язва.“
„В крайна сметка ние, писателите, сме не просто съвременници на своята епоха, но самата ни професия ни принуждава да осмислим миналото. Този век свърши, но неговият финал беше отбелязан с опасението, че нашите прехвалени компютри ще изгубят сражението с „вируса на хилядолетието“. Настъпва нов век и, представяйки се някак по детски наивен, води своята дяволска игра в глобализацията, възвестява идването на прогреса и бъдещето, стремейки се ние да повярваме, като че ли миналото е останало назад, като че ли то е, както казват днес в Германия „bewaltigt“, преодоляно. Но ние знаем колко измамни са подобни обещания и пророчества. Миналото винаги ще намери начин да ни догони, като за своите победи в това състезание то не на последно място е задължено и на литературата. Каквато и памет да ни е оставил сам по себе си предишният век – война и геноцид, глад и инфлация, дълго властване на идеологиите и техният безславен провал – за нея свидетелстват писателите, в повечето случаи противоречейки на официозната историография, понякога – принудително – зашифровайки своите съобщения, а понякога – изпреварвайки своето време. А аз сега искам на литературните предмостия пред нас да продефилира отминалият век. Картината естествено се ще се получи фрагментарна. Твърде много напира да излезе на авансцената, под светлините на рампата. Но съм принуден да се огранича. И няколко примера са напълно достатъчни.“
„Пълнолетен“ е хубава старонемска дума. Тя означава: „да бъдеш отговорен“, а тоест „да не мълчиш“. Когато бях във възрастта на събралите се тук ученици и ученички имаше война. И, израснали под идеологическото влияние и контрола на национал-социализма, ние се подчинявахме и учехме на сляпо послушание, което мнозина от моето поколение ги доведе до гибел. Едва в следвоенните времена, когато бях на осемнадесет-деветнадесет години, аз с големи усилия се учех да се ориентирам, да задавам въпроси и високо да възразявам. Така, наваксвайки, аз станах пълнолетен и в периода на политическото възстановяване – през 50-те и 60-те години, в епохата на Аденауер – намерих достатъчно възможности да се съпротивлявам и да подложа на изпитание моето „да“ и моето „не“.“
„…Във Ваймарската република не е имало достатъчно граждани, които да вземат под своя защита тази крехка и още от самото начало намираща се в опасност конструкция. Осъзнаването на това ме накара, бидейки писател, отново и отново да напускам писателската си кантора и да действам като гражданин, а тоест да не мълча, да бъда пълнолетен в истинския смисъл на думата.“
„Не мога да ви посъветам нищо по-добро. По-големите от вас в най-скоро време ще напуснат училището като абитуриенти. Училището е защитено пространство. Извън училището господства доста по-суров климат. Трябва да се взема предвид и насрещния вятър. Но всичко ще зависи от това: да не мълчите дори при насрещен вятър, да казвате високо срещу вятъра своите „да“ или „не“ и да можете тези „да“ или „не“ да ги обосновете.“
„Жизнено много по-необходими за осигуряването на демокрацията са и ще бъдат … пълнолетните граждани, които ще сложат край на противоречащите на конституцията домогвания на всеки лобист, обсаждащ федералния парламент, пълнолетните граждани, които наркая ще разберат, че по конституция именно те са суверенът на правителството; и преди всичко младите хора, които щом става дума за бъдещето, няма да мълчат и ще си възвърнат онова признание, което с призивното убеждение „Ние сме народът!“ смъкна преди двадесет години авторитарната система.“
„Аз дори и не мисля да твърдя, че в нашата епоха има нещо забавно. Но този инфернален (дяволски, адски – бел.цит.) смях, който може да се предизвика със средствата на литературата, той също е една от формите на протест против нашите социални условия.“

Ако сте харесали сайта ни, станете наш приятел във Facebook, за да получавате винаги нова и актуална информация.

Сподели статията в:

Още по темата

Остави своя коментар през Facebook

Публикувайте коментар

Харесвай тази страница :)