DPP_14986

Цена Бояджиева: Без изкуството ние не сме хора!

22 октомври 2014

Цена Бояджиева е внучка на прочутия художник Златю Бояджиев. Тя е галерист на Концертен комплекс „България” на Софийска филхармония. Поводът, точно днес, да ви срещнем с нея е, че на днешната дата, през 1903 г. е роден нейният гениален дядо.

- Да бъдете наследник на такава фамилия. Какво е това – чест, дълг, отговорност или…?
- Всичко това събрано в едно. А в страна като България това е не просто трудно, а много трудно. Иначе – удоволствието да си живял с такъв човек е нещо съвсем друго. Трудността, която си преживял да оцелее като художник, с неговото заболяване, е съвсем друго. Един творец, който е болен, а се държи като здрав и пет човек да съберете на едно място, нямат този хъс.

– Като какъв остава в спомените Ви той?
- Много емоционален, много жизнен, много работлив… Всъщност, това звучи несериозно! Той не беше просто работлив, а притежаваше космическа енергия, която така и не знам откъде вземаше. И ако има сто човека до себе си, за десет минути, ще им измисли някаква работа. Беше и много щедър – подаряваше картините си. Радваше се на всеки – без значение от пола и възраст. Стигаше му някой да хареса негова творба, това му оправяше деня и го правеше щастлив и доволен. Даваше му невероятен стимул – в това отношение беше като децата.

– Вие също се занимавате с изкуство, но по по-друг начин. Куратор сте на галерията към Концертен комплекс „Зала България“. Кое ви накара се насочите към това, а не и Вие да рисувате, например?
- Съдбата! Случайно стана – работех на други места, животът ми преминаваше по друг начин, но явно е било писано така… Казано накратко – няма случайни неща! Животът ми започна сред платна и изложби, преминах през други етапи, и в крайна сметка приключвам с нещо, което обичам.

Цена Бояджиева: Без изкуството ние не сме хора!

Цена Бояджиева: Без изкуството ние не сме хора!

– Вие сте от Пловдив. Какво е този град за Вас и доволна ли сте, че беше избран за Европейска столица на културата за 2019-та?
- Как да не съм доволна? То просто беше задължително да бъде Пловдив! Това е град с невероятна атмосфера, с едни много благи хора, които притежават една особена духовност, а и чувственост към живота. Мисля, че си спечели заслужено това! И, дай, Боже, тези, които го управляват в момента да имат необходимите „сензори“, за да продължат в правилната посока и да не кривнат в неправилна, което няма да е добре за града.

– Самата Вие изкушавала ли сте се някога да посегнете към четката?
- Като се има предвид, че когато дядо ми излизаше от ателието, аз грабвах четката и гледах да оставя върху неговите платна нещо от себе си… Спомням си как баба ми даваше един издълбан сапун и започвах да мия четките му на чешмата в двора. Колкото четки съм измила…Един Господ знае! Но това ме научи на труд. Помагах и да се коват рамките, тоест – всички помагахме. И баща ми, и майка ми, и един съсед. Много обичах и да му грундирам платната. За това той ми даваше много стотинки. (Усмихва се.) И с тях аз купувах сладолед на цялата махала.И всички бяха много щастливи. Това са едни прекрасни спомени. Осмислих всичко това доста по-късно, но мисля, че за всеки би било така. Защото докато бях малка – за мен той си беше моят дядо, който рисуваше и работеше.

– Знам, че ще Ви е трудно да отговорите на подобен въпрос. Но коя е най-любимата Ви негова картина?
- Всеки художник има силни и не чак толкова силни периоди. Но никога няма да забравя „Свинарката“, която беше над леглото ми и „Баташкото клане“. Много се впечатлявах от тях и докато ги гледах, попадах в някакъв странен свят. Втората картина, която споменах е единствената му работа, която е започната с дясната ръка, а е завършена с лявата. А моята майка е позирала за фигурата с вдигнати ръце в църквата. „Свинарката“ има доста особена история. Един журналист и сестра му, която по това време е ученичка. Дядо ми я рисува като сляпа и след една година тя наистина ослепява…

1806(3)

- Любовта Ви към изкуството ви е провокирала не само към съвместната Ви идея с Иван Яхнаджиев, но и за стенописи в кафенето на „Зала България“.
- Когато дойдох да работя тук, заведението беше с бели стени. Струваше ми се много постно и сурово, беше много неартистично, а музикантите имаха нужда от друга атмосфера. И аз помолих директора – ако намеря пари да направя нещо. Винаги ми е давал картбланш, за което съм му много благодарна. И направих едно арт кафе – с огледала и черно-бели снимки на музикални инструменти. След две години наемателите се смениха и отново боядисаха всичко в бяло. Започнах нови разговори с директора. В един дъждовен ден отидох до Художествената академия, но не намерих студенти там. На следващия ден, неочаквано, дойдоха трима млади, които търсеха пространство, за да рисуват за дипломната си работа. Сякаш Господ ми ги изпрати. И направихме тези стенописи там.

– Какво е за Вас изкуството?
- Всичко! То е в основата на доброто, в отношенията между хората. Без изкуството ние не сме хора! И без него този народ би загинал…

 

Ако сте харесали сайта ни, станете наш приятел във Facebook, за да получавате винаги нова и актуална информация.

Сподели статията в:

Още по темата

Остави своя коментар през Facebook

  1. Когато става въпрос за културни събития българина мълчи, но няма спирка ако е някоя простотия. В тази посока е професор, професор по чалгата. ГОСПОД да му е на помощ на този духовно беден човечец!!!!!!!!

Публикувайте коментар

Харесвай тази страница :)