Днес Ян Андерсон щеше да навърши 66 години

11 януари 2017

Тя е Елена Андерсон. Хубавата Елена. А той е шотландеца Ян Чарлз Андерсон, който съдбата довежда в България. Миналата година Ян напусна този свят, през октомври, малко след Фестивала на фолклорната носия в Жеравна.
Шотландецът, дал милиони за българската култура има Почетен знак от Президента,  а група патриоти го обявиха за „Апостол на българщината“. 

14034981_1238701222817097_5689271588491268121_n

Но той липсва… Не само на близките си, липсва на хилядите хора, които всяка година се стичат в местността Добромерица край Жеравна, за да се потопят в магията на българския фолклор.  Но Елена Андерсон го е „довела“ пак тук, защото в гората е избрала едно дърво на което е окачила портрета му, поставила българското знаме, воеводската му шапка и погача, и свещ…

И така се роди най-спонтанния, най-красивият момент на Фестивал Жеравна 2016, един жест, който разплака всички, станали свидетели, сигурни сме – ще разчувства и вас… Елена подари воеводската шапка и опинци на Ян Андерсон на… Бен Крос. В негово лице тя видя онзи чужденец, когото веднъж докоснала го магията на българския фолклор, остава завинаги запленен от нея и припозна продължителя на делото на Ян Андерсон.
Бен Крос отново ни разплака, защото…защо все някой чужденец трябва да ни казва и показва на нас българите очевидното?

Бъдесе горди българи! Празнувайте това, което сте!Празнувайте традициите си! Може би ни очаква един невероятен Ренесанс в тази държава. Вижте ни всичките! Прекрасно е!

15875619_1621017284591849_8456737531791931828_o
И за да ви разкажем за Ян Андерсон, за хубавата Елена и тяхната непреходна любов, ще използваме прекрасния портрет и разказ, направен от Исак Гозес за вестик „Стандарт“. 

Ян Андерсон е син на военен. Това обяснява факта, че най-големият му брат е роден в Кения, вторият – в Мадагаскар, той самият в Египет, следващият – в Холандия, а останалите три деца на фамилията – в Англия. Майка му е холандка, строга католичка. Баща му шотландец. А себе си той определя така:  „Аз просто съм човек от този свят“. И докато военните конфликти разхождат бащата по цялото земно кълбо, за третия син е намерено доста странно решение: той е изпратен в едно от най-строгите католически училища на Острова. От него се излиза само в събота и неделя. Редът е казармен. Вътре са само момчета. Учат ги за свещеници.

Ян отива в пансиона на седем години и излиза след десет, за да каже днес: „Животът там никак не ми харесваше. Никога няма да изпратя децата си на подобно място. А и след толкова години вярна служба майка ми вече напълно се отказа от католицизма“.

Младежът излиза от колежа с намерението да учи математика и химия. Но не бърза. Той е само на седемнадесет. Година работи в застрахователна компания. После три е в университета, но вместо над учебниците залага най-вече на бриджа. Става майстор на картите, но с притеснение установява, че те са го обсебили повече от наркотик. Спира за дълго. Разбърква отново колодата чак пред 2001-ва. Става играч от международен мащаб.

С диплома в ръка, която никак не е повод за гордост, Ян е на трудовата борса. По всички личи, че след като не е отличник, нито „Бритиш петролиум“, нито която да е друга водеща компания ще го вземе. Интервютата с потенциалните работодатели са пълен провал. Поглеждат оценките му и го гонят. След три месеца не само надеждите, но и парите свършват. Рови се във вестникарските обяви. Вече няма претенции – готов е на всичко, само да има заплата. Тогава вижда ситно изписано, почти незабележимо съобщение, на което никой не би обърнал внимание. При срещата става ясно, че колкото Ян е готов на всичко, за да почне работа, толкова и фирмата е готова да го вземе, защото нямат друг кандидат. Втори разговор не се налага.Годината е 1970-а. Ян е помощник на мениджъра. Заплатата му е 1400 паунда годишно. Фирмата се занимава с търговия. Минават само 24 месеца и компанията майка кани младия си служител на работа в централата. Той е само на 22 и ще заеме мястото на шефа си, който отива в друга компания. Заплатата му вече е доста по-прилична.

Следващата покана обикаля почти цялото земно кълбо и спира чак в Япония. Ян остава  в Страната на изгряващото слънце десет години. Чувства се добре, отлично се разбира с партньорите си, ходи на сумо и концерти, но японец не става.

Следват две години в Лондон и отново на път. Новата му компания търгува със Съветския съюз, занятие твърде интересно и доста страшно. „Гръмнаха много от руснаците, с които работих. Трябваше да бъда внимателен. Имах спринцовка с лекарство, което се използва при инцидент. Веднъж летяхме за Афганистан. Малко преди да напуснем въздушното пространство на СССР, трябваше да кацнем на някаква погранично летище за зареждане. От кулата за управление обаче не разрешиха. Нямате шанс, казаха. Тогава по настояване на летците шефът на групата взе телефона. Говори кратко и отчетливо:
Имам 50 000 долара в наличност – можем ли да кацнем?
Последва моментален отговор: Да. Няма проблем“.

През 1973-та Ян е в София. Фирмата му търгува с „Рудметал“. Социалистическа България е бодра и ведра, но навън е зима, страшно студено, а на летището таксита няма. След тридесет минути мръзнене най-после успява да се вреди. В колата са четирима души, шофьорът тръгва да ги разкарва: първият, вторият… Чужденецът е последен. Спират пред хотел „Шератон“ и плаща цялата сметка. Българският му колега е опитен и това му харесва. За няколко дни бариерите падат. Обядите минават вече не само в приказки за работата. Почти се сприятеляват.

През 1997-а идва за втори път. Преговаря с комбината за цветни метали в Радомир и с други големи фирми. Страната вече е далеч по-европейска. Въпреки това бърза да се прибере. Повече няма работа тук. А и едва ли ще се наложи да идва отново.  След две години в Лондон заминава за Швейцария. Пак за малко. Остава 16 години. До 2014-та. Оттогава е в България. С Елена, десетгодишния Кенет и малкия Артур живеят в София и Варна. „Явно Господ много ме е обичал, след като ме е благословил да имам жена българка“, казва Ян.

Любовта роди ансамбъл „Българе“

През 1999 година като много българки, които търсят спасение от хаоса в родината си, Елена Димитрова заминава за Швейцария. Има късмет – бързо си намира работа в бар в Люцерн. Приятелките й са рускини, португалки, италианки, сръбкини и дори туркини. Само не и швейцарки. Жените, родени в страната на банките и часовниците, са твърде студени към чужденците. Около Елена няма близки, но има работа, осигуровки, премии за извънреден труд. Има и възпитани мъже, като този шотландец, например. Той често сяда на бара, на който тя работи, и не крие, че я харесва. Вече няколко пъти излизат заедно. Ян е възпитан, спокоен, в него не бушуват бурните балкански страсти. И все пак Елена знае, че от това нищо няма да излезе – новият й познат е женен. А и след осемнадесет месеца далеч от най-близките си тя вече не издържа, иска да се върне в България. Наясно е, че това е рискован ход – пътят обратно може да се окаже невъзможен. Точно това казва и на Ян: „Заминавам, не знам дали ще се върна, време е да се разделим“. В следващия миг обаче, неочаквано и за себе си, изрича: „Ако искаш, ела с мен“. Стюардесата се оказва приятелка от Шумен. Това съпругът ти ли е, пита я тя. Елена я гледа странно. Много дълго е да й обяснява, затова отвръща кратко: „Да“.

Като потвърждение, че вече са в България, в апартамента в Шумен няма топла вода – профилактика на парното, информират комшиите. Това е добре, но как да му го каже. Ян е настанен в хотел. Сърдит е. Значи не го искат в дома си, мисли той, докато повторя неразбираемите думи профилактика на парното. Успокоява се, чак когато всичките му нови познати идват в хотелската стая да се изкъпят. В родното Иваново притеснението е още по-голямо: там тоалетната е на двора. Това вече не може да се обясни. „Имах чувството, че го връщам 200 години назад. Като знам при какви условия той живее в Швейцария и Англия, просто ме заболя главата. Умирах от срам“, връща лентата Елена Андерсон. Ян обаче е очаровам от всичко и най-вече от традицията всяка първа неделя от юни да има сбор. Идват гости, свирят цигани, пеят, играят. Животът е прекрасен.

Ян вече познава „Мистерията на българските гласове“, които са го поразили с таланта си. Никога досега не е слушал нещо подобно. Очарован е и от акапелното пеене на бабата на Елена. Научава за голямата мечта на Христо Димитров, брата на любимата му, да направи свой фолклорен спектакъл. Двете картини вече са готови. За да ги запишат, сестрата се е разделила с всичките трудно спастрени 2000 швейцарски франка. Върне ли се в Люцерн, ще му прати още – от всяка следваща заплата. Така ще продължат, докато запишат целия спектакъл.

Христо пуска музиката и разказва на госта съдържанието на картините: на това място турчинът разстрелва войводата, после любимата му плаче, запява. Ян е потресен. Хореографът показва видеозапис на дипломната си работа: танц на войниците. Гостът го гледа оклюман. Какво ли мисли? След три ракии най-после проговаря:

- Колко пари трябват, за да реализираш мечтата си?
- Не съм мислил. Може би 30 000 долара.
- Окей. Като се върна, ще ти ги изпратя.

Тук Елена не вярва на ушите си. Тя знае, че Андерсон я харесва, сваля я, но да даде току-така 30 000 долара за някакъв си спектакъл, вече е прекалено. А и той едва ли ги има. На нея ще й трябват поне десет години, за да ги спести и върне. Това са много пари. Шотландецът не е толкова богат. Всичко е театър.

След няколко дни началният капитал, от който се ражда ансамбъл „Българе“, вече е в сметката на неговия основател и собственик Христо Димитров. Оттогава са минали дванадесет години. Формацията вече е изнесла стотици концерти. Аплодирали са я в Ню Йорк, Лос Анджелис, Тел Авив, Токио. Ян и Елена Андерсон често са канени на сцената. „Този спектакъл нямаше да го има без тях“, казва братът. /standartnews.com

Ако сте харесали сайта ни, станете наш приятел във Facebook, за да получавате винаги нова и актуална информация.

Сподели статията в:

Още по темата

Остави своя коментар през Facebook

Публикувайте коментар

Харесвай тази страница :)